At last...

Днес. Днес е прощалният ден
във който ме няма изобщо.
Ни длани, ни устни, ни мен
ще виждаш в голямото ОБЩО.

Днес няма да чуеш от мене
ни песен, ни вопъл, ни стон.
Оставям на тебе цялото време
и щастие в пълен със хелий балон.

Оставям една позабравена песен.
Оставям ти танца на птиците.
Ще се събудиш. Пак ще е есен.
Ще видиш тъга, закачена на жиците.

Защото само тя остава.
Дори когато мен ме няма вече.
С една въздишка колкото октава
намята свойто старческо елече.

Очите няма никога да видиш.
Зелени светлинки във лепкав мрак.
Тъгата само ще е с теб докато дишаш.
Напомняйки, че мен ме няма.И че си глупак!!!

She's gone

Черно. Прашно. Безвъздушно.
Мисля си, че страдам от амнезия.
Наблюдавам си света бездушно
и правя жалък опит за поезия.

А тя, поезията, в ъгъла се сви.
Не диша, не говори, май умира.
Желаеше единствено да спи.
Сега света смъртта й аплодира...

Отивай си, приятелко. Това е.
Отдавна никому не си потребна.
Не. Не е тъжно. Просто край е.
Пръст и червеи. И ще изчезнеш.

И не. Не се страхувай да те няма.
Аз за туй се моля всеки ден.
Да се превърна просто в морска пяна.
И да не виждат. Но да чуват МЕН.

E.

Just us

- Трябва ли да се притеснявам, че два пъти вече не връщаш обаждане?
ТОЙ: - Аз трябва да се притеснявам, от това, че от толкова мисли за теб даже забравям да ти се обадя. Предстваяш ли си?
- Целувам те.
ТОЙ: Липсваш ми. Не ми звучиш добре, какво се е случило?
- Уморена съм- отговарям. ("Срината съм" мисля си.)

А той... Той ми вярва.Вярва ми на инат.
И много, ама много ме обича.

..

САМОУНИЩОЖИТЕЛНО МИ Е!

Kазах го...

Накоро видях една двойка с куче. Мъжът беше толкова зает да тегли каишката, че нямаше свободна ръка да държи момичето до себе си. А момичетата бягат, ако не държиш ръцете им. Бягат със сърцето си.

И реших, че не искам вече куче. А ръката ти в своята.

Обаче ти ме караш да плача понякога, без дори да изпускаш ръката ми, някак сме странни да крачим хванати, а в моите очи да има потоци, които никой не вижда. Омръзна ми да се давя.

С теб имам котка, куче, мъчения, касапница и маркиз дьо Сад в съседство.

А после реших, че искам да съм себе си просто. Себе си да се чете щастлива.

Казах го.

 

In brief 

Best thing...

Момичето, което има:

- мъж, който я води стремително напред и помага на душата му да порастне
- мъж, който не е нищо повече от призрак от миналото
- мъж, който иска да споделя всичко с нея (дома, леголото, кафето и мечтите си)
- мъж, който го обича повече от себе си, но по толкова недодялан начин, че пространството     между душите им е километрично
- мъж, който желае да рисува нуждата си от нея в материален блясък
- мъж, който докосва всяка част от нея, по начин, по който никой друг не би могъл


... си няма нищо.

Защото най- доброто за нея, е мъжът, който тази вечер е зает с преплитане на пръсти в чужди кичури коса.

http://www.youtube.com/watch?v=FHp2KgyQUFk

Fairy tale

Избухвам.
Предизвиквам бури.
Постилам съмнения.

С теб съм се карала по цялото земно кълбо.
Сутрин, вечер, през нощта, на покрив, в магазин... А, и на луната май.

С него пък се срещах пак на всичките тези места. Виждах го във всички точки на света. И въпреки умората от препускането по него,  серотонина достигаше космически нива.

Разделях ви мисловно. Трябваше. Исках го.
Само че спря да ми се налага да го правя. Единият взимаше блясъка, за другия отново го раждах. И му го подарявах.
Днес няма блясъци.
Днес принцесата сама си слага корона.
И сама си съчинява приказка.

OFF

Нужна ми е една секунда за да те коронясам и точно толкова за те детронирам след това.
Слизам и се изкачвам по стъпалата към теб, с толкова бясна скорост, че тялото ми вече не издържа.
В момента ми се иска само едно- да имам възможността да избълвам всичко, за което мълча през последните месеци, за да не наруша, видиш ли, душевния ти комфорт и мир.
А! И да те подсетя, че обещанията са , за да се И-З-П-Ъ-Л-Н-Я-В-А-Т!

Блога и всичките ми видове профили излизат в почивка.
А с тях и сърцето ми също... 

O V E R

Не не това се съгласих преди четири години. Не можеш да наричаш мислите ми "глупости", не може да поставяш нуждата ми да те виждам в график. Особено, когато твърдиш, че ме обичаш. И че аз съм жената. Н-Е-М-О-Ж-Е! Не ти го позволявам.
Не може да ревнуваш от чуждите погледи, когато очите ти не виждат МЕН.
Не може да ме упрекваш за нуждата ми да бъда прочитана. Не от теб, обаче!
Спря да ме четеш. А аз спрях да те пожелавам.
Резултат от това, че ти искаш да нахраниш стомаха си и да обзавеждаш къщата си.
А аз имам нужда да нахраня душата си.

It's over! Now!

Шоколада,алкохола и мисълта, че все пак някой важен за мен ме чете, ще покачат серотонина, острата липса на който, се дължи на продължително липсващия ТЕБ!

Junk life

Иска ми се да прегриза всички кабели и да избягам. Да прекратя този ужасен период на компютри, junk food и алкохол. Студено ми. На пръстите. И на душата. Искам да е зима, да има камина, вино и да съм сготвила любимата ти вечеря. Да сме двамата и да миришем на заедност.

Днес от багажа(който все още стои неизваден от куфара, за да напомня на теб), извадих яке, което не съм обличала от пет дни. Яке, пропито цялото с твоя парфюм. Пет дни, в които не съм целувала, не съм заспивала изобщо, пет нощи, в които не съм чакала някого. И ти се извинявам мислено,за това, че на раздяла лицето ти гореше от самотност.

П.С. Току виж точно, когато искам да ми е никакво, вземе че стане най-хубаво :)

Пак не е разбрал...

-Не мога да те хвана спатиите напоследък. Пишеш хаотично- за щастие, за сълзи, за любов, за тъга, за смях, за море... Кое е актуално?
- Аз съм актуалното. Не мога да пиша подредено, защото нищо в последния един месец не е такова. Всичко е разхвърляно- мечтите ми, душата ми, сълзите ми, домът ми, бутилките от алкохол по пода... Яд ме е само за едно- че ти се налага ме четеш в буквалния смисъл на думата за да ме разбереш. Не постовете са важни, мило момче. Затвори лаптопа и ме погледни в очите.
Там ще видиш бурята. И току виж си разбрал....

Заради...

Трябва да спя. Налага се. На душата не й се спи, но тялото вече ме предава.
А трябваше тази вечер да пътувам. Да пътувам към теб. Към моето място.
Трябваше да дишам и усещам морето заедно с теб.
А не мога.
Не става.
Не се получава.

Обещай.. ОБЕЩАЙ, че ще ме чакаш.
И ще продължаваш да искаш да преплиташ пръсти в моите пръсти.
Да целувай моите клепачи.
Да оставяш трайни следи...

А аз обещавам, че ще дойда.
И обещавам, че ще вдишвам морето по по -различен начин от досегашния.
Заради теб.
И заради това,че си ме изчакал...

Разбойник....

Те не плачат. Те не страдат.
В душите носят кървави ками.
Не викат, ръкомахат и не падат...
Разбойниците вечно са сами.


Разбойник си? Е, значи си ми нужен..
А аз, принцесата -  на теб...
И понеже днеска ми се виждаш тъжен,
решавам да ти посветя куплет.

Безумнико , ти пак не спиш..
Сега чия съдба наопаки обръщаш?
Нож ли вадиш, или някого душиш?
Или просто мразиш.. И накрая се обръщаш?

А аз не знам каква принцеса съм въобще...
Покрай мене няма рицари с доспехи...
Само малко , тъжно, дрипаво дете
Седи дълбоко във душата ми . И свети..

Аз нямам принцове и кула.
Един разбойник само със ножове.
А помня- някога бях чула,
че принцесите така не могат..

А колко сбъркали са хората от миналото-
писали са приказки със нереален край.
Защото сещате ли се приятели за приказка,
в която със разбойник някой пие чай.

И не.. Не чакам принц да ме спасява.
Разбойник имам. Скитник. Зла душа.
За него мога всичко, всичко да направя..
Да го обичам.. Да го страдам.. И да го спася...

Щом ме няма...

Коя друга би могла да се срине, да поеме въздух и да ти се усмихне?
Коя друга би могла да събира остатъците от себе си за да прави ЦЯЛО за теб?
Коя друга се превръща в буря, само и единствено за да се превърне в слънце сутринта... заради теб...
Ти знаеш, че няма друга.
И си най-големия самотник..
Когато нямаш мен!

Ремарк

Тя търсеше спътник за една нощ, късче чужд живот, за да пламне и да забрави- себе си и твърде болезнената яснота, че никога нищо не остава, никое Аз, никое Ти, а още по-малко едно Ние.”

Е.М. Ремарк

Простичък разговор от днес

- От толкова време не сме се виждали... Какво ново при теб? Някой заслужи ли те най- после...
- Да намери се такъв...
- Раздвам се за теб. Ти си прекрасна... Кой е той?
- Моят smile maker - казах тихичко....
- Заедно ли живеете вече?
- Не, делят ни много разстояния... хора.. време....
-Но сте заедно нали?
-Изобщо не сме...
-Тогава защо си толкова щастлива?
-Защото не съм като другите. Защото нямам нужда от клишета. Защото независимо от това, че не заспиваме заедно, ние сме повече ЗАЕДНО от всички вас, които заспивате тяло в тяло, но далеч от сърцата си.. Разбери, че не ми е нужна вашата изтърканост!
-Не се учудвам. Никога не си била като другите жени. Ти си най- голямата буря, която съм срещал... За такава буря съм се молил цял живот...

Защото..

Колко ти е страшно да ме нямаш... И как ти липсвам с всяка глътка въздух...
Защото съм от тези, които оставят следа в най- пустите райони на душата ти.
Защото уж си най-силния, а въздуха ти е недостатъчен без мен...
Защото който и да застане до теб не променя празнотата в погледа, в сърцето ти, във всичко...

Защото съм АЗ. Защото съм ти специална.
И защото ме обичаш...

Знаеш..

Пише ми се... Много ми се пише.. Разбъркано ми се пише. За теб ми се пише. За мен ми се пише. Крещи ми се. По същите причини.
Самоунищожително ми е. По същите причини.

А не мога. Една от тези вечери, в които се търся и мога само да чета.
И чета. А ти четеш мен...
Някога може и да затворим кръга.
Хубавото е, че няма да е тази вечер.
Защото би било взривоопасно.
А ти много добре знаеш кога и как да го направиш. За да не падна.

Сестра ми

Разбитият й свят стои пред мен... Грапаво мълчалив, съборен, изстискан... А аз мълча. Нямам какво да й кажа. Нямам какво да направя. Обичам я! Обичам я толкова, че пространството до небето ми е тясно... И се чуваствам ужасно виновна, за това, че се стигна до тук. И се чувствам страшно недостатъчна, когато бутвам приятелското рамо.
А сме като едно... В глупостите, в драмите, в обичта, в НЕ-случките. Даже май в НЕ-случките най си приличаме. С нея.. Със сестра ми...

Полу-рими

А ти познаваш всичките ми "АЗ"... Без едното... ВАЖНОТО!
Познаваш ме любезна, топла, обличлива, аз...
Но не познаваш нея- страшната жена.
Познаваш ме когато млъквам в прегръдките ти уморено,
когато цял живот това съм чакала.
Не познаваш нея дето в този миг те иска
сякаш си единствения на света.
Дето иска пръсти под пръстите, дето иска шепот в ухото,
дето й трябваш неистово, дето й въртиш на земята кълбото....
Дето иска да муслуклна треска не само във ляво.
Онази, която те иска в леголото си.

И те иска целия, целия в цялата нея.
И ти иска света, и ти иска и въздуха..
Ще я познаеш.... малко остана,
ще я искаш като своя съдба...
ще я искаш - да ти бъде твоя си пристан..
Но тогава къде ще е тя.... ???

За яденето

Продавачката в магазина ми каза:
- В последно време купуваш предимно алкохол и цигари... Да не сте спрели да ядете у вас?
- Лято, яде се по малко - отговорих...

"ПРОСТО ВЕЧЕ НЕ ПАЗАРУВАМ ЗА ДВАМА" си помислих...

Диша ми се...

Преповтарям те. И себе си преповтарям.
Месец, година, век, хилядолетие изтичат между пръстите ми, а ти си седиш там в ляво. И не помръдваш. И болиш. Така съм те събрала в себе си, че се чудя от къде намерих сили, място и време. И дали не си само в пукнатините, за да запълниш осакатеното пространство или си целия в цялата мен.. И си запълнил и пукнатините, и здравото, и счупеното, и въздуха в дробовете...
И не те запомням с дяволите в очите ти. Не те запомням с болезнените гърчове на мускула в ляво... Запомням морето в очите ти, морето в моите, пръстите ти, които жигосват и оставят белези, погледа, който пробожда...
Събрала съм те в себе си така, че място за въздух вече няма. А ми се диша. И колкото и да ми се иска, ти не можеш да заместваш въздуха. Защото без въздух НЕ МОГА да живея. А без теб- ще се науча да го правя...

Питам...

На колко места съм се пръснала.
И колко частици ми липсват...
И как съм цялата, цялата  липси...
И ми е пусто. И прашно.
И не-себе си...

А къде си ти, за да ме спасиш?
Нали той се качва на кулата за да я спаси.
След това и тя го спасява.
Ние с теб защо не се спасихме ???

Категорично, като смърт

Категорично, като смърт

Избрах да ти повярвам. Ала ти
избра да ме излъжеш. Няма нищо.
Ще ме боли. Дори ще преболи.
Но днес не мога и не искам да съм същата.
Ще бъда себе си във себе си.
Ала за теб
ще бъда никоя. От днес ще те забравям.
Изплакала съм го това сърце.
И нямам сили вече...Просто нямам.
Доверието ми скимти и го е страх.
От твоята жестокост му е болно.
Сама съм си виновна, да, разбрах.
Но днес приключвам с глупавата роля.
Бъди щастлив...Обичан...Всичко най.
А моята любов...ще я изхвърля.
Оставям ти безкрайна свобода.
Не ме търси.
Завинаги си тръгнах.

Прочетете повече на: http://caribiana.blogspot.com/search?updated-max=2011-07-25T06:56:00-07:00&max-results=1&start=44&by-date=false#ixzz1zHYjgM8k

:)

"МИСЛИМ. Ти за света.
Аз за теб, което е същото."  

Виргиния Захариева

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да помня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после в песента си недопята
отново да го върна на света.

Разбираемо, почти...

Бих искала да мога да те мразя,
за да си спомня как съм те обичала.
Но днес ми е утихнало и празно,
и пълно до небето с безразличие.
Не ми звучиш във мислите. Изобщо.
Не ми се плаче даже...Изумително.
Дори не те сънувах снощи.
Дори не се опитах да опитам.
Успя, все пак, да ме направиш силна.
Почти безчувствена. Почти цинична.
Но не по принцип, а към миналото.

В което, щом се върна, те обичам. 

 

 http://caribiana.blogspot.com/2011/05/blog-post_03.html#ixzz1yEbm2Def

THE X

Денят X

Не зная днес ли ще е този ден,
във който няма да поискам да се върна.
Сърцето ми е толкова уморено,
че даже не заплака като тръгнах.
Въздъхна тихо. Тъжно. И се сви.
Предадено сърце. Хиляда пъти...
Прочетох му "Хиляда и една лъжи".
Последната наистина го счупи.
И вече няма сила да го спре...
Така решително едва ли съм си тръгвала.
Изглежда днес е точно този ден,
във който няма да поискам да се върна.

 http://caribiana.blogspot.com/search?updated-max=2012-06-11T09:33:00-07:00&max-results=1#ixzz1yDyaKNk5

Let's dance

Дано не запомняш това,което виждаш... Защото около теб сякаш съвсем забравям коя съм... И  с лекота изпращаш всичките ми планове и стратегии по дяволите... И няма планове.. Има само очите ми.. И дано САМО тях да виждаш, а не треперещите ми ръце... И дано усещаш само парфюмът ми, а не ударите на сърцето ми, които в моята глава звучат като тътени... Ти знаеш много от това, което си видял.. Аз знам много от това, което съм прочела.. и от това, което ми е казвало сърцето...  Седим сред хилядите хора- аз, по- плаха от всякога и ти, по-бляскав от когато и да било. И мълчим. Между две планети, стотици километри разстояние и две чаши уиски. С лед. И светът ми е с една идея по-различен...Само да го нямаше страха. Дребния, просмукващ се в мозъка страх, че те губя. И този път е завинаги...

Допий си уискито. Ще танцуваме.
За последно!

!!!

Мечтая за дом, който да подреждам.

И в него - мъж. Който да ме разбърква.

 http://nadyaspasova.blogspot.com/2012/06/15062012.html

..

Мисли за разстояния.. Разстояния между телата, душите и сърцата... НЕтърпение, НЕслучване, НЕние..

Имам нужда да ми е ПЕ-ПЕ-РУ-ДЕ-НО!!!

Him...

Да влиза в света и зоната му на комфорт на пръсти... Да не руши рамките на света му ... Да бъде причина за усмивките му. Да бъде неговото чувство на влюбеност... Да бъде топлина в погледа, в сърцето, във всичко!

Това и САМО това иска! Друг вариант не се приема...

Само да си знаеш...

:)

Ани: - Я, ето нещо, което съм писала за теб!
Аз: - Чети, нека видя какво съм представлявала тогава!
Ани: - Почти като сега, само че сега си още по-прекрасна!

П.С. Обичам дните, когато можем просто ей така да си пием и да си четем такива неща :):):) Обичам приятелките си!!!

Workout...

В блога на Надя бях прочела "Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото си- с бягане". Тези думички не спират да се въртят в главата ми в последните дни. Тичам по пътеката и си мисля дали скоро някой няма да вземе да измисли кростренажор за души. За ей такива като моята- дето имат нужда от повдигане и оформяне. Такива, които са прекалили с калориите (разбирайте онези най-вредните ... от мъжки род). Дали пък не трябва да се сложа на режим ??? По-скоро не.. С режимите отслабвам. Искам workout time за онова в ляво.. За да се стегне.. оформи.. и заздрави.. Да добие самочувсвтие... И без инструктори този път, моля...
И докато обмислям оптималния вариант за душата, ще тренирам тялото...
Време е за тренировка...

Ставам...

И ставам сдържана, казвам си...И ставам  такава, каквато не съм..И ставам, това което той е видял,само че някъде извън мене.Ще стана всичко,което ми казва,и всичко, за което мълчи.
Но да го има.Да е мой за секунда.
Аз умея да нося маски и грим,умея, когато той има нужда от това..Аз мога да знам много,
мога и нищо да не помня и разбирам... Но да го има.
За секунда.. Не за повече.. Да го има така- целия...
И нека всичко да рухне, нека не съм себе си, нека не съм уши за нечии усти.. Нека да съм глупава, малка- и нека САМО това да съм. Но нека в мига, в който стана такава.. Точно в този миг той да е там...

Защото после се връщам прекалено бързо към себе си. А това винаги е значело далече от него...

Даже и писането се изгуби някъде. Преди имаше тракане.. На клавиши, на душа, на токчета, на мисъл... На сърце, напомнящо с меланхоличен ревматизъм за хора и (не)случки...
Сега е тихо.. пусто.. и прашно....

In memoriam

Но само да знаех, че тук на земята ти още
живееш - и моите литнали мисли те стигат -
че дишаш и гледаш, и чуваш - и в късните нощи
прозорец свети, и бдиш ти наведен над книгата.


Елисавета Багряна

П.С. Сбогом, капитане! Ще се срещнем в "друго време, в друг свят"...

Когато душата ми е отново пред разпадане, тренирам тялото с бягане. В сумрака на ранното утро, по пустия булевард и по алеите на зеления парк... Самотен бегач на къси разстояния с чести почивки....








От  http://nadyaspasova.blogspot.com/search?updated-max=2012-04-23T11:23:00%2B03:00&max-results=1&start=2&by-date=false

Изпратено от приятел...

Живял ли си на спомени, приятелю?
Да има минало, да няма настояще,
да знаеш, че ...прецизно и съзнателно,
се връщаш към отминалото щастие.

Таиш ли съжаления, приятелю?
За крива дума, за възстара грешка,
които после дълго са те мамили,
че ти си правия и потърпевшия.

Спестяваш ли присъдите, приятелю?
Или все тъй набързо ги раздаваш,
вживял се в амплоато на рогатия,
когато праведници слепи води в ада.

Намери ли пристанище, приятелю?
Не знам дали го има в самотата,
но всички препрочитани писатели
твърдят, че да си сам е вид разплата.

Тъгуваш ли понякога, приятелю?
Уж казват, че с тъгата помъдряваме.
Не трий сълзата на ръката капнала,
ако не плачем, няма да прощаваме.

Таня Иванова

Пловдив

Новото любимо място! Пловдив..:)
Една вечер точно ето там, моля :)

Нечовешки добра съм във вършенето на неща, лишени от всякаква логика...
След всичко, през което минах и всчики уроци, които (може би) научих... може би нещата би следвало да седят по различен начин...Но аз не спирам да се разпилявам... Продължавам да съм същата онази, която пропътува 2000 км. заради мъж. Същата онази, която която се записва на тренировки с бившия си (но не който и да е бивш, а ОНЗИ, дето ми съсипа живота най-безобразно). Не спирам да препускам като луда из клубовете ТОЧНО ВЪВ ВЕЧЕРИТЕ, след които следва важен ден. Нося точно онези обувки, които ми правят най-ужасни рани (но пък изглеждам супер на 13 сантиметров ток ;).  Броя на татутировките ми се увеличава стремглаво..
Винаги съм била такава. И май няма изгледи да стане друго яче.
Но явно и такава.. (наобратно).. пак съм ти важна :)

!

Лекарството за всичко си ми...
Мога без теб...
Но не искам без теб...

:)

Нямам, нямам , нямам търпение...

Световете са на вълна Джордж Майкъл и на вълна:
Няма танц.
Теб те няма.
Сега когато си тръгна...
Няма танц.
Теб те няма.
Нима това което направих е толкова грешно...толкова грешно...
че трябваше да ме оставиш сам.

Музиката: тук

Не- написано...

Все някого чакам... Все някого изпращам...
Едно ми е такова - уморено...
От не-виждане, не-случване, не- НАС...
От всичко което НЕ- СМЕ....

No connection...

Супер сме го закъсали с комуникацията. Всички пишем в блогове, имаме поне 2-3 акаунта в социалните мрежи, в youtube, в pinterest и всички други места, където се опитваме да си нарисуваме света такъв, какъвто ни се иска да бъде. Или да беше.
Правим си самоснимачки в огледалото, мастурбираме и търсим смисъла на живота единствено у себе си.

А е имало времена, когато думите са прелитали над океани..., за да достигнат до някого. Когато е нямало емотикони. И когато единственият шанс да кажеш на някого, че го обичаш, е било да го кажеш наистина, да го превърнеш в шепот, притиснат в дланите, а не в нули и единици, пренесени от интернет или мобилния ти доставчик.
Колкото по-модерна техника имаме, толкова по-малко се чуваме.

Понякога просто искаш да кажеш "Ела, липсваш ми". Но звукът се губи някъде по мрежата.
В живота ни има повече жици и кабели, отколкото връзки.

No connection to this soul.
Ще предадем на сърцето за Вашето обаждане.
След сигнала оставете съобщение.

А вечер пръстите ми са толкова студени...

http://nadyaspasova.blogspot.com/2012/04/call-911.html

in brief...

Не съм от момичетата, които носят плюшена играчка на ключодържателя си. Нито пък верижка със сърчице на телефона. 

Не казвам на никого мило, зайче, злато, защото личностите си имат имена, а плюшките и животинките са до определена възраст, след която наличието им крещи за някои  липси в живота ти. 

Нямам нито един пръстен откакто след като ми подариха един, изгубих важен човек, а след това изгубих пръстен малко преди да изгубя себе си в заблудата, че откривам нещо ново.

Имам  чифт красиви обици, подарък от една страхотна жена, и... само едно продупчено ухо. Но затова  пък - два пъти. 

Имам камъчета Сваровски на слушалките, с които слушам музика. Един човек ги беше видял и решил, че трябва да ги нося.

Имам айпод, един Коледен подарък, който трябваше да покаже обич. Такава цена му давам. Висока.

Понякога нося парфюм. Когато не искам да оставя след себе си диря. Много жени ще го носят след мен и ще свикнеш.

Понякога просто не мога да спя и седя с лаптопа в скута. 

Защото няма кой да положи глава там, за да намери работа на пръстите ми и вместо да се вплитат в кичури, те танцуват по клавиши. 

Оставят бележки към моето бъдещо Аз, което по това време на нощта ще бъде заето да прегръща...

 

 http://nadyaspasova.blogspot.com/2011/12/blog-post_14.html

 

За напомняне :)

ето така ще събирам писмата ти, обещавам.
грижливо прибрани. и сложени на лавицата с любимите ми книги.
ти само ми пиши. моля те.
знаеш колко обичам да те чета.

(а и си обещал, помниш нали?)

Взето от страницата на парченацата във фейсбук

До нови срещи...

Защото разпилените светове у мен самата са се научили.
Да си тръгват.
Да ги напускат.
Да чакат.
Да се сбогуват... макар и безгласно!
На добър час, парченце от самата мен...
Ще се срещнем съвсем скоро! И пак ще си е струвало чакането... надявам се.. :)

Блогът ти е ужасно депресарски, каза един приятел. И отказа да ме чете (повече). Как да му обясня, че когато съм щастлива, пръстите ми са заети да рисуват слънчогледи в душата ми и не искат да пишат? 
Мога да обясня липсата на позитивни писания. Страхувам се да очертавам щастливите мигове, за да не изчезнат.


От тук

Понякога чувствата у хората са като обикновеното спално бельо в пералнята.

Любовта особено силно напомня чаршаф, който с прането постепенно се свива и губи цвета си така че след време вече ти е трудно да го познаеш на простора.

Любовта често се оказва именно симпатично щампован памучен чаршаф – силна, естествена материя, която обаче постепенно губи качествата си.

В някое светло утро се събуждаш и ясно виждаш, че чаршафът вече е така безшумно натънял и толкова тъжно отеснял, че повече е невъзможно да издържа двама ви на рехавите си останки...

 

*видяно в http://nadyaspasova.blogspot.com/2010/10/love-laundry.html?spref=fb

Какво показваме и какво искаме да получаваме... Къде се разминаваме... Остроумни, весели, забавни.. а после други.. не до там прекрасни... Нещото, което днес грабна вниманието ми и съвпада с моята вълна: ТУК :)

На гарата на живота ми, влакове спираха, но все нещо бърках, все не знаех как!!! И тъй качих се мисля на най-неправилния влак. Той влакът или тъй нареченият мъж отне живота ми, отне най хубавите ми години, отне желанието за борба... Дори заради него спрях да наричам себе си ЖЕНА...
Aн...

:)

"Ако някой не ти дава причина да останеш, това е достатъчна причина да си тръгнеш..."

УЧИМ СЕ...

Истински

Все още си измислям светове.
И всичките започват с твойто име.
Там никога не пеят ветрове,
а дните ми превръщат се в години...
Там залезите в утрото заспиват –
на мен приличат – всичко наобратно.
... А колко безвъзвратно съм щастлива...
Безсмислено ли? Много вероятно.
Но знаеш ли, там още съм дете.
Успях и времето да преобърна.
Повярвай ми, такива светове
веднъж се случват. Няма да се върна.
Самотна ли съм? Всъщност, не е важно.
Отново ще забъркам недомисленки.
И тебе ще измисля. Няма страшно.
Но само се надявам да си истински.

!

"Не те обвинявам, че си ме изкушавал.
Друг е виновен - Господ, който те е създал толкова красив,
или дяволът, който ме накара да те погледна"

"Срещата между две личности е подобна на контакта между две химични вещества - ако между тях има някаква реакция, и двете се променят." (Карл Юнг)

Видяно и харесано

Не си в позиция да даваш съвети”, казва ми. “Малка си. Не си живяла с мъж досега. Не знаеш какво е да те хване ежедневието и битовизмите… “
Така е, да. Но трябва ли да се хвърля от някой мост, за да знам, че не умея да летя?
Същото е и с връзките. Обичам рутината. Мисълта да се събуждам и заспивам до един и същи човек не ме плаши. Нито сблъсъка на моите с неговите навици. Вярвам, че всичко е въпрос на нагласа и общуване. Далеч съм от мисълта, че това е лесно или става за миг, но пък съм убедена, че е възможно.
Рутината плаши само хората, които не умеят сами да си създават вълшебства. И тези, които нямат очи за красотата на малките неща и жестове.
Хората, които мислят една връзка повече като “вземане”, отколкото “даване”.

П.П. Независимо откъде започва един разговор на маса, неименуемо завършва с темата мъже-жени-връзки. Което съвсем не е лошо, а напротив- идва да покаже, че все пак, като теглим чертата, това е най-важното. Това е, което носи Смисъл.




Видяно и харесано от тук:

 http://apieceofme.wordpress.com/

!

:)

 

ПОТВЪРЖДАВАМ(Е) ... :)))))

Самотница...

Обич. Липса. Врели- некипели.
Щастие.Любов. Ненужни...
През стаятa чертаеме тeгели..
И не сме си нищо- само чужди.

А помниш ли във тази стая..
Прегръщахме се- беше ни студено.
И помниш ли онази книга- тая,
дето пишех всяка вечер уморена..

И стаятa и книгата ги има.
НАС ни няма- лека разлика...
Угасна с обичта камината..
А спомняш ли си как ни топлеше
на празника...?

Сега е късно... Даже сложно!
Да се бяхме сетили навреме...
Че нашето не е възможно
и заедно /САМОТНИ/ ще умреме...

Ти пръв тръгни! Аз оставам да заключа.
Да оправя холните завеси..
Остави на масата и ключа,
без да питаш "На къде си?"

Да знаех само.. ЛЕСНО...
Същият въпрос във мен бушува.
Но пък не е ли чудесно-
оставяш тук самотницата да танцува...

.....

Аз харесвам онези мъже -
с волевата извивка на устните,
дето карат дъхът ви да спре,
щом на метър от вас ги допуснете!

... Аз харесвам онези мъже,
във чиито очи дишат бурите...
Ала в техните силни ръце
всяка сутрин с усмивка се будите!

Аз харесвам онези мъже,
за които честта е призвание,
с благородно и прямо сърце,
победители в ред изпитания...

Аз харесвам онези мъже,
дето името "мъж" им отива...
Ах, да знам, че ги има поне!...
(Във живота не срещнах такива!)

Вдъхновението ми го няма вече, и думите изчезнаха дори. От вятъра на всичките проблеми изгубих май и себе си... не знам! Чувствам как пропада някъде даже и желанието за борба... Кънтят ушите ми под звуците на страшна истина, която пагубно попива в моята душа. Не знам... Отново стигам до там... да избирам себе си или другите, а изборът безмилостно тежи... Всеки път избирам един и същи път, по който да вървя... май сега ще тръгна в друга посока!!! ТОЗИ ПЪТ ЩЕ СЛЕДВАМ СЕБЕ СИ... Този път ще вървя по пътя търсейки къде съм се изгубила!!!
Ан...

А душата му е толкова богата и всеобхватна, че може да побере всяко чувство на този свят и да го изживее така, както никой друг, или поне никой, който аз съм срещала до този момент не би могъл... Ето за това търся смисъл в него, смисъл, който никой друг не може да ми даде... Копнея за силата му, за усещането му към прекрасното, искам да бъда свидетел на това, колко крехки и неутолими са сетивата му за красивото!!! Искам да взема, колкото се може повече от него, а също и да дам... и след това тихичко да си отида, защото не може с него... знам!!!
Ан...

Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
... Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.

!!!!!!

"...Докосваха ме толкова ръце, и много устни пиха сладостта ми, убиха в мене малкото дете, но не родиха те женствеността ми. Раздавах се без сметка и без лихва, а не получих нищичко в замяна, че мъжката любов тъй бързо стихва, а моята душа е тъй голяма. А никой мъж дори не ми доказа, че ме обича както заслужавам, и никой мъж дори не забеляза, че малко тъжна винаги оставам..."

Зорница Петровска

Измъчваше ме един- единствен въпрос : Къде бях?
По средата между световете ни (моят и твоят..)

На нов път ли бях или сред руините на някогашната ни нужда един от друг....

Истината....

Истината е, Голямо бяло момиче, че полагам доста усилия да предпазвам света от себе си.Теб обаче явно не успях. И това не е някаква фукня, а тъжна равносметка…

 

Ваня Щерева

....

"Оттук нататък всеки ден ще те забравям.
Това ще бъде дълъг и метастазен процес.
Това ще бъде до последния ми Пирогов.
До последната ми диагноза.
Това ще бъде неотменна част от жизнените ми функции.
... Това ще бъде дълбоко в четката ми за зъби.
В лявото ми полукълбо.
Във всичките ми бъбреци и функции.
Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз - който направих всичките си
творчески планове около трептенето им.
Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти...
Сега изобщо на кой свят съм..."-
Елин Рахнев

От "Парченцата..."

Мисля как ми е по-лесно да си тръгвам, докато е още хубаво. И не горчи. Преди агонията, предшестваща всеки край. Предпочитам да помня последния комплимент, ръка на коляното ми, смях, развита теория, подарък, блясък в очите, целувка…. Не тишината, премрежения поглед, недоизказаното, болката, която те обхваща докато човека си тръгва и не ти остава нищо друго освен да наблюдаваш как разстоянието между вас- и физическото, и онова другото, става все по-голямо, и по-голямо, и по-голямо…
Но да си тръгваш докато е още хубаво, е трудно. Всеки път си казваш “още малко” , само още една среща, само още една целувка, само още една вечер, само още веднъж да започнем деня си заедно… И това “още малко” стои като заплаха, която те дебне при всяко ново позвъняване. Какво ако пропуснеш правилния момент? Какво ако днес е краят? Ако няма повече целувки, ако всеки кърши ръце в двата края на стаята, ако всяка дума оставя усещане за болка, ако започнем да си разменяме клишета, запътили се към отделни стаи, ако….

 http://apieceofme.wordpress.com/page/4/

А музиката е от мен:  http://www.youtube.com/watch?v=Pfk7LIb9CWQ

♥

"Пияна си. Усмихната мълчиш.
Обичам те след много питиета.
Почти април е. Цялата блестиш.
Ела да ти оправя колието."

Д. Банев

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълг...а вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

...така е на война...

След първата любов остава болката.
След втората - неизживяна младост.
След третата - това любов ли е?
Четвъртата е пищна като залез.

След първия приятел - вик и спазъм.
... След втория - езикът е по-точен.
След третия приятел - виц, сарказъм,
четвъртият е реплика... и точка.

След първата ни вяра - просто нищо.
След втората - и нищото е нещо.
След третата сме вече на равнище,
четвъртата е празнично усещане.

След първата ни смърт - военна музика.
След втората - врата, ритник и пътни.
След третата сме малко нещо гузни,
от явното предимство на безсмъртните.

От първия живот не се оплакваме.
Вторият е малко нанагоре.
Третият е мъчното очакване
в четвъртия да бъдем хора.

Във първата война си новобранец.
Във втората - герой, или предател.
Третата война е просто рана.
Останалото е признателност.

Но винаги така е на война
- ще избереш едно от двете
- да те убива вечната вина,
или да възкръснеш в цвете.

Александър Бурмов

!!!

“- Ти да не си тъжен?
- Уча се да не бъда. Ти как си?
- Научена.”

:))))))

9 без 15... Закъснявам за работа.. Спала съм един час...  Стомаха ми е свит, сърцето- изтръпнало, мозъка- замъглен от алкохола... Едно ято пеперуди в стомаха не ме оставя да си поема въздух... А допреди 10 часа, бях убедена, че такова нещо няма да ми се случи никога повече... от 5 години не бях намирала причина да се събудя заради нечии очи...

Световете в мен се бяха преобърнали... пак тръгвам в друга посока. Явно става традиция през един определен период в живота ми да се появява  някой, който да променя посокота ми на движение изцяло.. А заедно с нея и мен самата... тази сутрин пак съм друга.. Не съм сигурна коя съм, но се харесвам именно такава. Поредно „АЗ” за което не подозирах... трябва да започна да се запомяням с всичките ми „АЗ” , за да мога някой ден да направя равносметка (нали така правят възрастните...?). Мислите се блъскат хаотично в мен, после заглъхват ... на тяхно място идват спомените от снощи... Блясък.. Блясъка в очите ми... И слава Богу.. БЛЯСЪКА В НЕГОВИТЕ!

Нищо в самата мен не ме е радвало толкова, колкото това, че умея да предизвиквам усмивката му.. Че умея да играя съвсем искрено с погледа му.. Че предизвиквам вълнение у него...  А имайки предвид неговия свят, явно съм постигнала много...  Сблъсък на светове ли беше, магия или съдбоносна среща.. още не знам.. И се надявам, че ако сама не разбера, той ще ми каже...С усмивка, поглед или вълнение...

От половин час съм будна и от една година един мъж кара сърцето ми да се вълнува!

ЖИВА СЪМ!

Линии пред точка на пресичане

Линии пред точка на пресичане.
Мисли. Чувства. Сбъркан пасианс.
Сутрешна молитва за обичане.
Срещата в изникналия шанс.

... Думи, изтървани край минутите.
Звън от непредвиден телефон.
Светлите копнежи, недочутите.
Есента, подобна на резон.

Вятър от излишно повторение.
Час, като една секунда, две.
Болка от красиво извинение.
Скритите дълбоко страхове.

Локви. Дъжд. Несбъднато изричане.
Чаши. Ресто. Сбогом. Самота.
Линии без точка на пресичане
в късен епилог на възрастта.

Ясен Ведрин

Безплатно

Не продават любов. Вече питах.
Обикалях безброй магазини.
Аз менюто им цяло изчитах –
само сирене, хляб и маслини.
Стисках в шепа парите събрани,
... в този свят уж продава се всичко -
гледаш филми на плоски екрани,
а сърцето умира самичко.
И отказах се, смисъл май няма.
За какво са тогава парите?
Влизаш сам ти във къща голяма,
а студени и дълги са дните.
Бях навън, две очи в мен се взряха -
не можах да стоя адекватно.
Любовта бе това, аз познах я.
Тя дошла бе за мене - безплатно.

М. Спасов

Понякога има такава нужда от....

...........

Той е нейната тъжна любов номер пет
и от нея не ще да си иде с години.
Малко нещ...о мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея, та да й мине!

Тя изучи вкуса на прикрития плач
и готова е да си отхапе езика,
пред това – да признае на своя палач,
че е влюбена в него, а той я убива.

Той е цял на простора и волния бяг,
той роден е за птица, той лети! – (не “живее”).
Не познават мечтите му ласо и впряг
и уви – вижда само човека във нея…

Тя е просто жена и й трябва любов.
Даже не и любов – само знак, че я мисли,
смътен намек, че също харесва я той
и влече го към нея – ей, така – без да иска.

Тя мълчи зад гърба на фалшивия смях.
Този грешен копнеж й е срамната тайна
и не вижда за себе си пристан и бряг -
няма шансове нямата, малка русалка.

Той е нейната тъжна любов номер пет.
Тя години го страда насън и наяве.
Малко нещо мечтател, малко нещо поет…
Боже, влюби го във нея – дано го забрави!

Радост Даскалова

Струвало си е...

Заради всички моменти, в които съм изтръпвала без да разбереш...
Заради всичкото слънце, които си ми подарил..
Заради всичките безсънни нощи...
Заради това, че ми напомни коя съм...

Заради всеки мъничък момент от твоя огромен свят, в който съм те карала да се усмихнеш :)

Имало те е!
Имало ни е!
И си е струвало!!!

От "Парченцата..."

Ако някой е решил да си тръгне, ще си тръгне. Дали днес, утре или след месец, няма значение. Дори напротив- колкото по-рано, толкова по-добре.
Ако някой е решил да остане, ще остане. Без нужда от подканване. Без борба. По интуиция.

 http://apieceofme.wordpress.com/page/4/

Казват, че всеки човек в живота ни се появява с определена цел. Някой те учи да обичаш, друг те учи да вярваш, трети те поваля на земята, за да можеш да се научиш да се изкачваш нагоре... Безспорно важни неща. Аз обаче съм благодарна на човека, който ме научи на нещо, на което не съм вярвала, че съм способна- търпение.
Винаги съм била импулсивна и крайно емоционална и винаги съм мислела, че това е по-добрия вариант. Всичко да се казва и прави на секундата. И.. след мен и потоп...
Дали заради собствените си прегради, дали заради самия него, с един човек не успях (не биваше, не можеше) да съм такава...  И това беше една от моите лични, малки, вътрешни войни...  " Може ли?", "Трябва ли?", "Искам"; "Не бива" се блъскаха в мен хаотично, почти излизаха на яве, после заглъхва някъде... Докато в един момент стана лесно... И нямаше нужда от лутане, от въпроси, от теразния... бях станала търпелива... И стана толкова по-хубаво..
Надявам се да продължа да бъда... За да нося спокойствие на душата си, която през цялото това време ми остана вярна...

А казват, че ще настъпи хубаво време за този, които умее да... чака :):):)

...........

"Спирам го. Спирам го. Спирам го!!!"
"Говориш така все едно е дрога някаква...?!"
"Ами любов е. То е същото. Или по-страшно."

Този път не от мен, а за мен :)

Днес един от най-важните за мен хора написа това за мен:

*унесох се в мисли пак за мене и за тебе... как лутаме се в безкрайни самоти, а после като че въздух да поемем изправяме за мъничко глави... другари и приятел съм срещала, но връзка като нашата не съм... ти моята душа си сродна и в мъките и в радостите та дори в това да можеш да усетиш, какво в главата ми се върти... обичам те другаче мое, обичам те с цялото си същество до тебе съм в добро и зло…*

Благодаря ти ! Благодаря, че те имам в живота си! Благодаря ти, че ме обичаш, когато аз самата не се обичам! Благодаря ти , че лекуваш всяка рана! Обичам те, сестричке !

Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
... но за което аз, уви, не зная.
Виновна съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И тази тук една съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...

 Дамян Дамянов

"С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия.Плачем един за друг вече години наред.Ала и тя като мен знае,че инак не може и да бъде.Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме."

 Ф.Бегбеде

Изчакване....

След първия път, в който те видях, започнах да те чакам... Всеки път те чаках.. Не помня колко беше най-дългия период, в който съм те чакала – може би около 3 месеца.  През първия месец ми липсваше. През втория ми липсваще още повече. На третия се задушавах от липса.

Но пък май досега всяко чакане си заслужаваше. Ти идваше, после аз идвах.. и всеки път си стурваше...

Не знам кое обаче ме плаши сега. Не знам дали сегашното чакане ще си струва. Тези неща променят ли се във времето или щом се АЗ и ТИ можем да разчитаме на това, че винаги ще си оправдаваме взаимно чакането ? Май не съм много сигурна.  Вярно е, че близкото уморява, но пък прекалено далечното не прави ли същото? Спомените си остават, но усещането в душите ни (както нас самите) е много далечно. А коя ли е тази душа, която трепери непрекъснато, независимо от времето, хората, разстоянието.? Ще кажеш „Моята”, „Твоята”.... Не забравяй, моля те, че и ние сме като другите и не сме много по-различни. Докато се търсиме и чакаме (искаме, не искаме) душата се пълни с други емоции. Ти си си ти със своето място в душата ми , надявам се и аз съм останала АЗ със специално място на твоето ЛЯВО.

Липсваш ми! Дано си оправдаем чакането и този път!