Мисля как ми е по-лесно да си тръгвам, докато е още хубаво. И не горчи. Преди агонията, предшестваща всеки край. Предпочитам да помня последния комплимент, ръка на коляното ми, смях, развита теория, подарък, блясък в очите, целувка…. Не тишината, премрежения поглед, недоизказаното, болката, която те обхваща докато човека си тръгва и не ти остава нищо друго освен да наблюдаваш как разстоянието между вас- и физическото, и онова другото, става все по-голямо, и по-голямо, и по-голямо…
Но да си тръгваш докато е още хубаво, е трудно. Всеки път си казваш “още малко” , само още една среща, само още една целувка, само още една вечер, само още веднъж да започнем деня си заедно… И това “още малко” стои като заплаха, която те дебне при всяко ново позвъняване. Какво ако пропуснеш правилния момент? Какво ако днес е краят? Ако няма повече целувки, ако всеки кърши ръце в двата края на стаята, ако всяка дума оставя усещане за болка, ако започнем да си разменяме клишета, запътили се към отделни стаи, ако….
http://apieceofme.wordpress.com/page/4/
А музиката е от мен: http://www.youtube.com/watch?v=Pfk7LIb9CWQ
Няма коментари:
Публикуване на коментар