Казват, че всеки човек в живота ни се появява с определена цел. Някой те учи да обичаш, друг те учи да вярваш, трети те поваля на земята, за да можеш да се научиш да се изкачваш нагоре... Безспорно важни неща. Аз обаче съм благодарна на човека, който ме научи на нещо, на което не съм вярвала, че съм способна- търпение.
Винаги съм била импулсивна и крайно емоционална и винаги съм мислела, че това е по-добрия вариант. Всичко да се казва и прави на секундата. И.. след мен и потоп...
Дали заради собствените си прегради, дали заради самия него, с един човек не успях (не биваше, не можеше) да съм такава...  И това беше една от моите лични, малки, вътрешни войни...  " Може ли?", "Трябва ли?", "Искам"; "Не бива" се блъскаха в мен хаотично, почти излизаха на яве, после заглъхва някъде... Докато в един момент стана лесно... И нямаше нужда от лутане, от въпроси, от теразния... бях станала търпелива... И стана толкова по-хубаво..
Надявам се да продължа да бъда... За да нося спокойствие на душата си, която през цялото това време ми остана вярна...

А казват, че ще настъпи хубаво време за този, които умее да... чака :):):)