Разбитият й свят стои пред мен... Грапаво мълчалив, съборен, изстискан... А аз мълча. Нямам какво да й кажа. Нямам какво да направя. Обичам я! Обичам я толкова, че пространството до небето ми е тясно... И се чуваствам ужасно виновна, за това, че се стигна до тук. И се чувствам страшно недостатъчна, когато бутвам приятелското рамо.
А сме като едно... В глупостите, в драмите, в обичта, в НЕ-случките. Даже май в НЕ-случките най си приличаме. С нея.. Със сестра ми...
Няма коментари:
Публикуване на коментар