След първия път, в който те видях, започнах да те чакам... Всеки път те чаках.. Не помня колко беше най-дългия период, в който съм те чакала – може би около 3 месеца. През първия месец ми липсваше. През втория ми липсваще още повече. На третия се задушавах от липса.
Но пък май досега всяко чакане си заслужаваше. Ти идваше, после аз идвах.. и всеки път си стурваше...
Не знам кое обаче ме плаши сега. Не знам дали сегашното чакане ще си струва. Тези неща променят ли се във времето или щом се АЗ и ТИ можем да разчитаме на това, че винаги ще си оправдаваме взаимно чакането ? Май не съм много сигурна. Вярно е, че близкото уморява, но пък прекалено далечното не прави ли същото? Спомените си остават, но усещането в душите ни (както нас самите) е много далечно. А коя ли е тази душа, която трепери непрекъснато, независимо от времето, хората, разстоянието.? Ще кажеш „Моята”, „Твоята”.... Не забравяй, моля те, че и ние сме като другите и не сме много по-различни. Докато се търсиме и чакаме (искаме, не искаме) душата се пълни с други емоции. Ти си си ти със своето място в душата ми , надявам се и аз съм останала АЗ със специално място на твоето ЛЯВО.
Липсваш ми! Дано си оправдаем чакането и този път!
Няма коментари:
Публикуване на коментар