:)))

Добре, че някой е измислил Нова година и смяна на номера на годината. Така поне един ден в годината си правим равносметка. И всеки има шанса да получи своето ново начало. И не, че нещо се променя кой знае колко. Но самия факт, че мислим за новото начало ни кара да станем с една идея по-добри..  И да повярваме, че този път ще се справим и ще имаме повече вяра -  всебе си, в хората, в мечтите..

Мечтайте! Не само днес :)))

Каква година само! Лоши неща- много. Но тях ги забравям..
Година, в която бях щастлива. Година с приятели. Година на мечти. И то мечти не на думи. A на сбъднати мечти!
В 23:59 на 31-ви ще затворя очите си и ще благодаря!И пак ще мечтая!
Пожелавам си!
Добре дошла 2012 :)

Любим

Понеже днес съм на вълна Евтимов :

Безшумни стъпките си да направя
и техните следи да скрия аз -
следи, които в тебе съм оставил
Да заглушавам в шепи своя глас -
гласа превърнал пътищата в ручеи
За сключените устни до смъртта
свещената си обич да заключа
и само в мене да остане тия.
Прозорците за миг да станат слепи,
когато те повикам аз под тях.
Вратите да загубват своя шепот,
когато се докосвам аз до тях.
Дърветата да ме забравят нощем
и да не знаят кои върви под тях.
Остава мене да ме няма още,
та обичта ми да не бъде грях.

От Яким Дянков

Няма такава любов - пропиляна.
Няма любов по погрешка - каприз.
Няма сърце защитено от рана.
Няма изгаряща обич без риск.

Всичко, което съм казал е вярно.
Всичко, което направих за теб.
Всичко, което получих в замяна ...
Всичко запазих и всичко приех.

Има надежда, която леукува.
Има подслон за бездомни души.
Има Любов - Любовта съществува.
Има я даже когато грешим.

Само понякога леко заспива.
Само понякога, щом сме сами.
Само понякога тя си отива.
Само понякога много боли!

Във връзка с мой по-ранен пост - любовта до край и ... любовта до края...

Sorry

Къде си ти? Не свети твоята стая, но зная че си тук, че си сам.
Завърнах се за първи път разкаяна.За първи път останах у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те, до смърт те изтерзах!
Какво ти връщам? Нежност разпиляна, уста с горчиви бръчки покрай нея.
Какво ти нося? Две ръце, с които да те докосна ме е срам дори!
Къде си ти? Вдигни лице сърдито, възмездие поискай, с удар ако трябва!
Вратата черна покажи ми с тази немилвана ръка, трепереща като листо,
В лицето ми извикай, че ме мразиш или дори, че ти е все едно.
Заслужила съм очите ти студени, заслужила съм с хиляди вини!
Но все пак, моля те - прости!
Ставаш, приближаваш се до мен и невидим, ти казваш - Остани!

Букай

И ако е вярно, че си престанала да ме обичаш,
те моля,
моля те,
... не ми го казвай!

Имам нужда днес
все още
да плувам
невинен в лъжите ти...

Недокосната

Снощи се прибрах безчувствена. Седнах на леглото, усмихнах се, защото те има. После се разплаках, защото няма да те имам. Проумяваш ли какво направи с мен? Едва ли? Взе най-крехките ми чувства, най-милите, отнесе ги в рая, а после от там с трясък аз ги хвърлих в краката ти. Но ти не ги видя. А можеше ли въобще?! И те ще си останат там до теб, около теб, но недокоснати …

Обичам го... гласът й сякаш разцепи тишината...Боря се със себе си.. с природата...Помагам на хората, но самата аз имам нужда от помощ......Обичам, умирам всеки път когато го нараня.....А той ми вярва.. На инат ми вярва... И МЕ ОБИЧА..!!!!

Ето ме, тук съм дошла тази вечер...

Почти същата дата, почти същия час ...
Вървяла почти от толкоз далче..

..  ето ме.. почти съм си аз.....

Отвори ми врата. Покани ме да вляза.
Помогни ми за сака с надеждите.
Уморих се, тежи ми, проказа..
Чуй ми воплите, стъпките, грешките...

Аз тази вечер нищо не искам,
искам само да видя онези очи.
Любимите длани в ръка да постискам
и едно рамо.. за малко сълзи...

Друго не искам. Аз знам своя път.
Ще поседя, ще те погледам, ще си тръгна.
И само нещо ще оставя в твоя кът -
сака със надеждите, след това ще те прегърна...

Ще тръгвам- часът е мъничко порочен
и аз твърдо слагам край на това гонение!
Моля те, в 12 на обяд да бъдеш точен - 

КАНЯ ТЕ ПОГРЕБЕНИЕ....

Писано на 25.08.2010

Преподреждане

Не съм сигурна дали съм готова. Не съм сигурна дали мога след четири прокълнати години изпълнени с болка по един, да вляза в омагьосания кръг на още един, с неясно съдържание. Искам го, ужасно го искам. Значи ли, обаче това, че непременно трябва да се боря. На всяка цена? С всички сили?
Не, не значи. Не значи, защото няма да понеса още едно неясно - той ли е, каква съм в очите му, как го усеща и въобще съществува ли понятието НАС?
Може би това е първото НЕсигурно нещо, след което няма да се впусна. Момичето, което рискуваше днес ще се отдръпне. Не изцяло разбира се, защото не мога и не искам да променям същността си. И защото това, че искам да избягам от него, не значи , че трябва да избягам от себе си. Ще поседя за малко отстрани, за да наблюдавам. И без това светлините на прожекторите са предназначени за него. На мен само ми уморяват очите.... Ще седя тайничко отстрани в публиката и ще търся отговорите на всички онези въпроси, които замъгляват съзнанието ми. Или пък на единствения, простичък въпрос: Можеше ли в свят, в който всички умират да са с него, именно той да е този, който ще ми вдъхне нов живот ???

Отново "Разпилените парченца"

той е уверен и мъдър
а аз съм плаха и все бъркам
някъде нещо
и после си мисля
„дано не си спомня“
защото по принцип съм друга
по-добра
и по-смела
но около него така се притеснявам
че някак все забравям
кое как…
той знае много
от опит
аз знам много
от книги
но мога ли да вярвам
на чужди думи
и ако не мога
значи ли това
че не знам
нищо
все едно
не съм живяла
не съм чувствала
не съм плакала
не съм мечтала
и не съм била
влюбена.
(а била ли съм
сама не знам
защото кой, в какво и как
измерва любовта
кажете…?)
той казва
че няма защити
че прави каквото си иска
а аз съм цялата стени и прегради
още, и още, и още
и ме е страх, да,
че и този път няма да бъдат достатъчни
а вече нямам сълзи
нито сили
за истории, в които не знам
кой кой е
и какво сме
заедно
ако сме
заедно.
той обещава
разни неща
които аз запомням
без да искам
и които обаче
остават все там
близо до рояла
сред песните
които той пее
аз танцувам
сред дима
на чужди цигари
сред настроението
между неговата
и моята
чаша уиски
без лед.
а аз съм така уморена
от планове
че предпочитам да мълчи
и да не обещава нищо
никога
но да е тук
винаги.
това ми стига.
той изглежда различен
по-умен
по-добър
по-истински
но те всички винаги
са изглеждали така
а после си тръгват
така реално
колкото не-реално са дошли
и остава само горчивия вкус
по не-изживяното
и по раздялата
ако, разбира се,
можем да наречем раздяла
нещо без начало
но с край.

"Родих се призори, детството ми мина сутринта, а около пладне ...прекосявах вече младостта си. И не че ме е страх, че времето минава толкоз бързо. Само малко ме тревожи мисълта, че може би утре ще съм твърде стара, за да направя всичко, което съм отлагала .. "

"Събуждам се така- със снощните си черни дрехи,
 отворена врата и спуснати завеси..
 Не помня нищо пак, размазан грим и сухи устни
 разказват снощи как се питах ти къде си...."

"Говори ми простичко, моля те".. Така започваше едно много любимо мое стихотворение. Припознавам се в него... Това искам в момента - да ми говориш малко и простичко. И въпреки, че винаги съм искала всичко да е казано, сега думите ме уморяват. Многото думи спряха да ми носят ползи..
Сега искам да мълчим. И да ме разбираш по очите. Ти самия много добре знаеш, че те ще ти кажат всичко. Сега искам да ме изчакаш на ъгъла на онези две улици, където се срещнахме. Да хванеш ръката ми и да повървим из града и само да знам, че си до мен. После да седнем в онова заведение.. на края на улицата и да изпием по чаша вино. Ще си кажем всичко с мълчание.
Не казвай, че се държа налудничаво и че съм наивна. Ако не можеш да ми кажеш всичко със сърцето си, тогава няма да ти стигнат всичките думи на този свят. Пък и нали те помолих да помълчим.
Хайде да си ходим, имаме да далим време за теб и мен, време за нас, да поделим и общата спалня... И един цял живот.. (който предпочитам да премине в мълчание.. от онова хубавото)

Искам винаги да си до мен! Точно ти! Човека, който не позволява на звездите да угасват! Този, който носи звездите в очите си! Този, който ми свети в тъмното!
Пожелавам си.. Пожелавам си теб!!!

Неруда

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да напиша например ” Ивиците от сини, далечни
звезди са обсипали нощта”
Нощният вятър пронизва небето и пее
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
За това, че я обичах, а понякога и тя – мен.
В нощи като тази, я държах в ръцети си
И я целувах пак и пак, под безкрайното небе
Тя ме обичаше, а понякога и аз – нея
Как може някой да не обича, нейните големи, замечтани очи?
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да мисля, че я няма. Да усещам, че съм я загубил.
Да чуя безкрайността на нощта, още по-безкрайна без нея
И стихът пада леко върху душата, като роса върху тревата
Какво значение има, че моята любов не я задържа?
Нощта е обсипана със звезди, а тя не е със мен.
Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината.
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.
Както погледът ми търси нея,
така и сърцето, но тя не е с мен.
Същата нощ, бродим между същите тези дървеса
Ние, които вече не сме тези, които бяхме.
Не я обичам вече, това е сигурно, но как само я обичах някога
Гласът ми намираше вятъра за да докосне ухото и…
Друг. Тя ще бъде при друг. Като моите целувки преди.
Като нейния глас, нейното тяло. Нейните безкрайни очи.
Не я обичам вече, това е сигурно…ала дали?
Да обичаш толкова кратко, а да забравяш толкова дълго…
В нощи като тази, я държах в ръцети си
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.
Това е последната болка, през която ще мина заради нея
и това са последните редове, които ще напиша

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове...

Радой Ралин

Много хубаво сме свикнали 

да не казваме "Обичам те", 

да не се самозалъгваме,

да не ни боли излишно. 

Вече си употребяваме

думички от нас измислени, 

вече само пожелаваме, 

вече само си поискваме. 

Искам те - необещаващо. 

Искам те - неангажиращо, 

без да се задълбочаваме 

без да се натискаме. 

Много хубаво сме свикнали 

делово да се събличаме, 

делово да се предпазваме, 

даже и да се обичаме 

не признаваме и не показваме. 

Искам те е безопасно. 

Искам те е необвързващо. 

Става лесно, става ясно 

лампите угасват бързо.

И във тъмното на стаята 

без преструвки, без "Обичам те"

... две минути след "Желая те"- 

ставаме и се обличаме....

* Познато.. до болка познато...

....

"- Не разбирам, бабо, той изведнъж изчезна някъде. Всичко беше прекрасно, а така внезапно, без обяснение, просто изчезна. Не го виждам вече, телефонът мълчи, дори случайно не се срещаме вече. Дали нещо се е случило? Или съм го обидила с нещо? Може би трябва да позвъня и да поговорим, да изясним, какво е станало?
- Миличка, не си струва, повярвай. Ти и сама знаеш отговора, но не искаш да си го признаеш. Той не звъни, защото не иска – толкова е просто. Запомни, миличка, докато мъжът се интересува от жената, няма да изчезне. Ще потроши телефона, ще караули пред входа, ще организира случайни срещи. И никакви причини, дори най-основателните, няма да го спрат да бъде наоколо, ако иска. И ако не искаш да те лъже, „защо е пропаднал от живота ти”, ако не си търсиш излишен повод, който да ти причини болка, по-добре не питай. Нали и без това знаеш отговора."

От Разпилените парченца

Днес се прибирам рано. А така не ми се прибира....
Пия огромна чаша кафе, нищо , че е късно. Слушам "Wonderful life" на Lara Fabian... Имам много да кажа (или напиша), но думите се блъскат хаотично в мен и заглъхват. След малко идват други, но с тях се случва същото.. Кога ли мислите ми ще се съберат на едно място. Така не- подредени не ги обичам, въпреки, че живеем във време, в което думите станаха ненужни .. или недостатъчни...
Имам да кажа неща на себе си, на хора, на вечерта, на снимките, които ми се усмихват от всякъде...
А не става...
Май е по-добре тази вечер думите да си останат в мен. Стигат ми Lara Fabian и нейните.. които докосват...

Песен за теб..

Вдигни очи! За миг вдигни очи!
Защо? Не питай, просто погледни ме!
Помилвай ме и кротко помълчи,
и ако искаш двама ще мълчиме...
Защо? Не питай! Ти ще разбереш -
загледай се във погледа ми тъжен...
Очите, ако можеш да четеш,
ще ти разкажат всичко. Те не лъжат...
Във тях сега люти една сълза,
а твоят смях е птичка под небето;
ръцете ти са клони на бреза,
а аз живях без птици и дървета.
А аз живях без сини небеса,

без пролети, без цъфнали надежди –

очите ти са капчица роса,
в които небесата се оглеждат...
Лицето ти е цяло светлина,
косите ти горят като житата,
а в мойте нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам -
през тях се вижда твоето сърце
и аз затуй тъй много ги обичам. 

Дамян Дамянов

МЕЧТА

Една от мечтите ми - Ню Йорк!
ЩЕ Я ОСЪЩЕСТВЯ! СИГУРНА СЪМ!

-"Защо те нямаше толкова дълго време?"- попитал Питър Пан.
-"Ти никога не ми даде причина да се върна. Винаги бях там, когато имаше нужда от мен, но никога не показа колко важна съм за теб. Сега е различно. Ние сме различни. Но аз все още се усмихвам." - отвърнала Тинкърбел.-"Защо?"
- "Просто защото.. сега е твой ред да ти липсвам"

:)

И да.. Наистина е страхотно чувството, когато знаеш , че си поставил точка там, където до сега си поставял многоточия...

Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. ... 

"11 минути" - Паулу Коелю

Обърканите

"Объркан съм..Не искам да те нараня.. Ти си прекрасна..." .. And so on.. and so on... Познато ви е нали... "Ти си прекрасна" стана равносилно на "Майната ти..".
А как се уморих от това.. От хвърлените на вятъра емоции.. очаквания.. Всичко е почти. Почти се обичаме, почти се разбираме, почти сме заедно, почти... сме се разделили.. Даже и в раздялата сме почти.. Жалко.. много жалко. И се почвам ама той- ама аз- ама ние..  УЖАС..
Няма край..
Аз обаче нямам нужда от още неяснотии ( хаосът в главата ми е достаъчен ;) ).
След последните такива ОБЪРКАНИ достигнах само до един извод : Имам нужда от мъж, който ще вземе ключа от ръцете ми и няма да ме пусна да изляза.. Който ще счупи чаша от яд заради мен.. Имам нужда от мъж , който полудява от мисълта, че ще ме загуби........

..... И въпреки, че често мечтая за време... в дни като този имам нужда само от безвремие.. И от теб- като част от безвремието....

Взето

Позволявам си да копирам това от блога, на който съм страшно голям фен! http://apieceofme.wordpress.com/2011/06/25/kratka-obich/

днес реших-
ще те обичам кратко.
не завинаги
а за часове и за минути.
ще те обичам само вечер.
докато искаш да си мой
и искаш да съм твоя.
настъпи ли утрото-
когато не си ти
когато мълчиш
когато те е страх от любовта ми
ще спирам.
и пак ще е хубаво, мисля си.*
ще имаме не лятна или есенна
а вечерна любов.
сезоните се сменят
вечерите остават, нали?
ще те обичам само нощем, да.
а когато дойде време да си тръгвам
(не-канена не мога да оставам)
и да ме изпращаш
тогава
когато в очите ти чета въпроси
много, много въпроси
и схеми
и мисли
и кой какво ще каже
и кога ще си тръгна
и какво ако ме заобичаш
и какво ако те заобичам
и
и
и
абе всичко
което не трябва
(всичко което трябва е любов)
тогава ще спирам.
не за друго-
не че не мога или не искам
повече или завинаги
(искам! искам ! искам!)
а за да ти е по-леко.
на теб.
аз умея да живея с любовта
и на сутринта.
—-
*мисля си, но може и да греша.

Нямам време за мисли и самоубеждения , че всичко е ОК. Връщам непрекъснато лентата и превъртам отново и отново всеки детайл в главата си. Търся в себе си вината за това, че един мъж не поиска (не можа, пропусна, забрави) да ме заобича. И как така.. Ама защо така..Какво не направих....Кое не разбрах...
И всъщност няма абсолютно никакво значение колко нови прически ще си направя. Колко коктейла ще изпия с момичетата или колко прекрасни вечери ще прекарам с мъже (от онзи тип дето познават тялото ми, но остават в страни от душата ми). НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ..
Нищо не може да излекува горчивия вкус, който той остави.. Единственото всъщност, което ми остави...

Има ли я...

                 За пореден път го гледах. Филм на въпроси.. 

                                            Има ли я.. 

                     Любовта до край.. Любовта до края...

Big girl

Всъщност е толкова просто и логично.. няма да ме потърсиш.. нито пък аз теб.  И няма виновни..
без упреци, без обвинения... Не се получи и толкова.. Дай да не си разваляме хубавото.. Добре, че вече съм голямо момиче и се научих да не чакам...  Ако се срещна някъде сега, бих се поздравила.. Че успях, че се научих... А сърцето... и то ще се научи.. някога.. Аз ще му помогна.....

Дамян Дамянов

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени -
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках... Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам... Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него - кълбо
жици, жици... Контактът - изваден...

Някой влезе в душата ми без да попита и помоли да бъде обичан.Толкова дълго вече бях ничия, че не исках да гледам в очите му. Имах обич за даванe...имах нежност и ласка, имах сила света да обърна за някого...

Той потъна в мен, после щастлив си отиде. Пак съм ничия,само  че празна............

Колко ли отдавна съм те чакала...
Колко пъти с теб съм се разминала...
Може би веднъж дори съм плакала,

че не си дошъл... че не съм те имала...

През прозореца на стаята (или на душата ми)

От както се помня, есента ме е натъжавала.. Когато бях дете я мразех, защото дъжда разваляше играта.... Сега ми създава усещането за слабост.. Тъжно е.. имам чувството, че животът не само отвън, а и в самата мен изчезва.. И седя на прозореца и пиша... Прехвърлям в ума си спомените и малкото останала топлина от лятото..   опитвам се да ги запомня и запазя..И се надявам, че ако не вечно, ще останат да ме топлят поне една зима. 

Сега спирам, за да потъна в сумрака на четирите стени.. с чаша вино.. с чаша тъга...

Защото така искам....

Всеки ден ще си тръгвам от теб. Ще изчезвам изведнъж. Като ураган.
Защото така искам.Но не се страхувай. Аз ще се връщам.Защото така искам.А ти продължавай са стоиш далеч от мен. Аз ще те намеря, когато поискам.Продължавай да мислиш, че ти контролираш сърцето си. Продължавай да се заблуждаваш, че ти контролираш чувства...та ми.Защото така искам.Но никога не забравяй, че аз съм лъвът. А ти си моята плячка. Поредната ми жертва.Защото така искам.Помни, че лъвът убива, когато е гладен.Защото така искам.Помни, че ще те преследвам само ако бягаш от мен.Защото така искам.Иначе просто ще изгубя интерес и ще те подмина. Докато се разминаваме само ще те погледна надменно.Защото така искам.И не ме предизвиквай. Не знаеш на какво е способен един лъв.Само ще замахна с лапа и ще те отстраня от пътя си.Защото така искам.Аз съм по-смела от всичките ти жени събрани накуп. Двойно по-горда.И не ми казвай, че не мога да си го позволя. Мога да правя каквото реша – мога да те накарам да ревнуваш до полуда; и да ме обичаш до полуда; мога да разбия сърцето ти и да стъпча парченцата, останали от него; мога да те накарам да забравиш миналото си.Но не искам.
Защото те обичам.
Защото така искам.

Last dance...

Господи,какъв танц!
Плътно прегърнати,а не се докосваха.
Отдалечени,а бяха едно тяло... Тя
плачеше без сълзи,а усмивката
не слизаше от лицето й... Той я гледаше
... обезумял от нещо ... Очите му
я галеха,тя плуваше - бяла - в ръцете му,
те си казваха мълчаливо нещо много важно,
нещо съдбоносно,
което ние се мъчехме да разберем...
Бяхме сигурни,
че това е първата им любовна вечер.

А всъщност
те се разделяха...

Той..

Eто за това си мечтая. За време да ме познава. Време да ме усеща. И време да ме обича.
И още нещо... Някога да ме почувства именно така. Цялата. Сякаш съм единственото нещо, от което има нужда, за да бъде. Той.



От прекрасния блог на Мария Василева..

Морето в очите ти ...

 Искам спомена за това лято никога, никога да не избледнее... Искам да го запомня така.. Лято на срещи, лято на обич, дъх на ягодово дайкири и на среща и раздяла с една от големите ми любови в живота - морето. Морето...Морето и ти... Морето и аз.. Морето и ти.. Морето в очите ти..
 Затварям очите си и съм там. И знам, че е за последно.. Сърцето ми го прошепна. И аз понеже съм голямо момиче, този път го послушах.. защото вече знам, че сърцата не лъжат.. Затова поех всяко твое движение, всеки твой поглед.. взех ги и ги натиках дълбоко в душата си за да напомнят понякога с меланхоличен ревматизъм за онова хубавото, не-случило се щастие в живота ми.. Ти и морето.. друго не ми трябваше.. И тази нощ, когато юли беше толкова прекрасен.. Бях аз, беше и ти.. 
И сега мога само да пиша.. За това как те усещах, а понякога... и ти мен.. И запечатвам.. Запечтвам спомени, дъх на море, дайкири и морето в нечии очи... Запечавам ги и ги давам на онова там в ляво на гърдите да ги пази.. И затварям страница.. Затварям мечта..

ЗДРАВЕЙ, СЕПТЕМВРИ! 

Широко затворени очи...

Очите ми ме молеха да спра да гледам..очите ми твърдяха..
че съм луда.
Луда,за да ги карам да се взират и да те търся,там..
Там,където отдавна не си
и няма да те има..
... Очите ми ми кзваха,че са те виждали и дРуГ пЪт.Че те познават много преди мен и знаят
как бързо се променяш..
И изчезваш..
И няма смисъл..
Няма смисъл..
насила да ги карам да търсят..
във теб това,което нямаш,но което щях да видя.
Не ги послушах и ги държах отоворени,
Когато ги затворих,беше късно...
Защото бях те пуснала вътре в себе си
и всички ми думи и желания...
бяха приели
формата на твоите движения...
Сега,
докато те изтръгвам от сърцето си,
си мисля-
не е ли смешно това
че докато гледах с отворени очи,не забелязах нищо..
и трябваше да ги затворя,
за да видя...