"Говори ми простичко, моля те".. Така започваше едно много любимо мое стихотворение. Припознавам се в него... Това искам в момента - да ми говориш малко и простичко. И въпреки, че винаги съм искала всичко да е казано, сега думите ме уморяват. Многото думи спряха да ми носят ползи..
Сега искам да мълчим. И да ме разбираш по очите. Ти самия много добре знаеш, че те ще ти кажат всичко. Сега искам да ме изчакаш на ъгъла на онези две улици, където се срещнахме. Да хванеш ръката ми и да повървим из града и само да знам, че си до мен. После да седнем в онова заведение.. на края на улицата и да изпием по чаша вино. Ще си кажем всичко с мълчание.
Не казвай, че се държа налудничаво и че съм наивна. Ако не можеш да ми кажеш всичко със сърцето си, тогава няма да ти стигнат всичките думи на този свят. Пък и нали те помолих да помълчим.
Хайде да си ходим, имаме да далим време за теб и мен, време за нас, да поделим и общата спалня... И един цял живот.. (който предпочитам да премине в мълчание.. от онова хубавото)