Изпратено от приятел...

Живял ли си на спомени, приятелю?
Да има минало, да няма настояще,
да знаеш, че ...прецизно и съзнателно,
се връщаш към отминалото щастие.

Таиш ли съжаления, приятелю?
За крива дума, за възстара грешка,
които после дълго са те мамили,
че ти си правия и потърпевшия.

Спестяваш ли присъдите, приятелю?
Или все тъй набързо ги раздаваш,
вживял се в амплоато на рогатия,
когато праведници слепи води в ада.

Намери ли пристанище, приятелю?
Не знам дали го има в самотата,
но всички препрочитани писатели
твърдят, че да си сам е вид разплата.

Тъгуваш ли понякога, приятелю?
Уж казват, че с тъгата помъдряваме.
Не трий сълзата на ръката капнала,
ако не плачем, няма да прощаваме.

Таня Иванова

Пловдив

Новото любимо място! Пловдив..:)
Една вечер точно ето там, моля :)

Нечовешки добра съм във вършенето на неща, лишени от всякаква логика...
След всичко, през което минах и всчики уроци, които (може би) научих... може би нещата би следвало да седят по различен начин...Но аз не спирам да се разпилявам... Продължавам да съм същата онази, която пропътува 2000 км. заради мъж. Същата онази, която която се записва на тренировки с бившия си (но не който и да е бивш, а ОНЗИ, дето ми съсипа живота най-безобразно). Не спирам да препускам като луда из клубовете ТОЧНО ВЪВ ВЕЧЕРИТЕ, след които следва важен ден. Нося точно онези обувки, които ми правят най-ужасни рани (но пък изглеждам супер на 13 сантиметров ток ;).  Броя на татутировките ми се увеличава стремглаво..
Винаги съм била такава. И май няма изгледи да стане друго яче.
Но явно и такава.. (наобратно).. пак съм ти важна :)

!

Лекарството за всичко си ми...
Мога без теб...
Но не искам без теб...

:)

Нямам, нямам , нямам търпение...

Световете са на вълна Джордж Майкъл и на вълна:
Няма танц.
Теб те няма.
Сега когато си тръгна...
Няма танц.
Теб те няма.
Нима това което направих е толкова грешно...толкова грешно...
че трябваше да ме оставиш сам.

Музиката: тук

Не- написано...

Все някого чакам... Все някого изпращам...
Едно ми е такова - уморено...
От не-виждане, не-случване, не- НАС...
От всичко което НЕ- СМЕ....

No connection...

Супер сме го закъсали с комуникацията. Всички пишем в блогове, имаме поне 2-3 акаунта в социалните мрежи, в youtube, в pinterest и всички други места, където се опитваме да си нарисуваме света такъв, какъвто ни се иска да бъде. Или да беше.
Правим си самоснимачки в огледалото, мастурбираме и търсим смисъла на живота единствено у себе си.

А е имало времена, когато думите са прелитали над океани..., за да достигнат до някого. Когато е нямало емотикони. И когато единственият шанс да кажеш на някого, че го обичаш, е било да го кажеш наистина, да го превърнеш в шепот, притиснат в дланите, а не в нули и единици, пренесени от интернет или мобилния ти доставчик.
Колкото по-модерна техника имаме, толкова по-малко се чуваме.

Понякога просто искаш да кажеш "Ела, липсваш ми". Но звукът се губи някъде по мрежата.
В живота ни има повече жици и кабели, отколкото връзки.

No connection to this soul.
Ще предадем на сърцето за Вашето обаждане.
След сигнала оставете съобщение.

А вечер пръстите ми са толкова студени...

http://nadyaspasova.blogspot.com/2012/04/call-911.html

in brief...

Не съм от момичетата, които носят плюшена играчка на ключодържателя си. Нито пък верижка със сърчице на телефона. 

Не казвам на никого мило, зайче, злато, защото личностите си имат имена, а плюшките и животинките са до определена възраст, след която наличието им крещи за някои  липси в живота ти. 

Нямам нито един пръстен откакто след като ми подариха един, изгубих важен човек, а след това изгубих пръстен малко преди да изгубя себе си в заблудата, че откривам нещо ново.

Имам  чифт красиви обици, подарък от една страхотна жена, и... само едно продупчено ухо. Но затова  пък - два пъти. 

Имам камъчета Сваровски на слушалките, с които слушам музика. Един човек ги беше видял и решил, че трябва да ги нося.

Имам айпод, един Коледен подарък, който трябваше да покаже обич. Такава цена му давам. Висока.

Понякога нося парфюм. Когато не искам да оставя след себе си диря. Много жени ще го носят след мен и ще свикнеш.

Понякога просто не мога да спя и седя с лаптопа в скута. 

Защото няма кой да положи глава там, за да намери работа на пръстите ми и вместо да се вплитат в кичури, те танцуват по клавиши. 

Оставят бележки към моето бъдещо Аз, което по това време на нощта ще бъде заето да прегръща...

 

 http://nadyaspasova.blogspot.com/2011/12/blog-post_14.html

 

За напомняне :)

ето така ще събирам писмата ти, обещавам.
грижливо прибрани. и сложени на лавицата с любимите ми книги.
ти само ми пиши. моля те.
знаеш колко обичам да те чета.

(а и си обещал, помниш нали?)

Взето от страницата на парченацата във фейсбук

До нови срещи...

Защото разпилените светове у мен самата са се научили.
Да си тръгват.
Да ги напускат.
Да чакат.
Да се сбогуват... макар и безгласно!
На добър час, парченце от самата мен...
Ще се срещнем съвсем скоро! И пак ще си е струвало чакането... надявам се.. :)

Блогът ти е ужасно депресарски, каза един приятел. И отказа да ме чете (повече). Как да му обясня, че когато съм щастлива, пръстите ми са заети да рисуват слънчогледи в душата ми и не искат да пишат? 
Мога да обясня липсата на позитивни писания. Страхувам се да очертавам щастливите мигове, за да не изчезнат.


От тук

Понякога чувствата у хората са като обикновеното спално бельо в пералнята.

Любовта особено силно напомня чаршаф, който с прането постепенно се свива и губи цвета си така че след време вече ти е трудно да го познаеш на простора.

Любовта често се оказва именно симпатично щампован памучен чаршаф – силна, естествена материя, която обаче постепенно губи качествата си.

В някое светло утро се събуждаш и ясно виждаш, че чаршафът вече е така безшумно натънял и толкова тъжно отеснял, че повече е невъзможно да издържа двама ви на рехавите си останки...

 

*видяно в http://nadyaspasova.blogspot.com/2010/10/love-laundry.html?spref=fb

Какво показваме и какво искаме да получаваме... Къде се разминаваме... Остроумни, весели, забавни.. а после други.. не до там прекрасни... Нещото, което днес грабна вниманието ми и съвпада с моята вълна: ТУК :)

На гарата на живота ми, влакове спираха, но все нещо бърках, все не знаех как!!! И тъй качих се мисля на най-неправилния влак. Той влакът или тъй нареченият мъж отне живота ми, отне най хубавите ми години, отне желанието за борба... Дори заради него спрях да наричам себе си ЖЕНА...
Aн...

:)

"Ако някой не ти дава причина да останеш, това е достатъчна причина да си тръгнеш..."

УЧИМ СЕ...

Истински

Все още си измислям светове.
И всичките започват с твойто име.
Там никога не пеят ветрове,
а дните ми превръщат се в години...
Там залезите в утрото заспиват –
на мен приличат – всичко наобратно.
... А колко безвъзвратно съм щастлива...
Безсмислено ли? Много вероятно.
Но знаеш ли, там още съм дете.
Успях и времето да преобърна.
Повярвай ми, такива светове
веднъж се случват. Няма да се върна.
Самотна ли съм? Всъщност, не е важно.
Отново ще забъркам недомисленки.
И тебе ще измисля. Няма страшно.
Но само се надявам да си истински.

!

"Не те обвинявам, че си ме изкушавал.
Друг е виновен - Господ, който те е създал толкова красив,
или дяволът, който ме накара да те погледна"

"Срещата между две личности е подобна на контакта между две химични вещества - ако между тях има някаква реакция, и двете се променят." (Карл Юнг)

Видяно и харесано

Не си в позиция да даваш съвети”, казва ми. “Малка си. Не си живяла с мъж досега. Не знаеш какво е да те хване ежедневието и битовизмите… “
Така е, да. Но трябва ли да се хвърля от някой мост, за да знам, че не умея да летя?
Същото е и с връзките. Обичам рутината. Мисълта да се събуждам и заспивам до един и същи човек не ме плаши. Нито сблъсъка на моите с неговите навици. Вярвам, че всичко е въпрос на нагласа и общуване. Далеч съм от мисълта, че това е лесно или става за миг, но пък съм убедена, че е възможно.
Рутината плаши само хората, които не умеят сами да си създават вълшебства. И тези, които нямат очи за красотата на малките неща и жестове.
Хората, които мислят една връзка повече като “вземане”, отколкото “даване”.

П.П. Независимо откъде започва един разговор на маса, неименуемо завършва с темата мъже-жени-връзки. Което съвсем не е лошо, а напротив- идва да покаже, че все пак, като теглим чертата, това е най-важното. Това е, което носи Смисъл.




Видяно и харесано от тук:

 http://apieceofme.wordpress.com/

!

:)

 

ПОТВЪРЖДАВАМ(Е) ... :)))))

Самотница...

Обич. Липса. Врели- некипели.
Щастие.Любов. Ненужни...
През стаятa чертаеме тeгели..
И не сме си нищо- само чужди.

А помниш ли във тази стая..
Прегръщахме се- беше ни студено.
И помниш ли онази книга- тая,
дето пишех всяка вечер уморена..

И стаятa и книгата ги има.
НАС ни няма- лека разлика...
Угасна с обичта камината..
А спомняш ли си как ни топлеше
на празника...?

Сега е късно... Даже сложно!
Да се бяхме сетили навреме...
Че нашето не е възможно
и заедно /САМОТНИ/ ще умреме...

Ти пръв тръгни! Аз оставам да заключа.
Да оправя холните завеси..
Остави на масата и ключа,
без да питаш "На къде си?"

Да знаех само.. ЛЕСНО...
Същият въпрос във мен бушува.
Но пък не е ли чудесно-
оставяш тук самотницата да танцува...

.....

Аз харесвам онези мъже -
с волевата извивка на устните,
дето карат дъхът ви да спре,
щом на метър от вас ги допуснете!

... Аз харесвам онези мъже,
във чиито очи дишат бурите...
Ала в техните силни ръце
всяка сутрин с усмивка се будите!

Аз харесвам онези мъже,
за които честта е призвание,
с благородно и прямо сърце,
победители в ред изпитания...

Аз харесвам онези мъже,
дето името "мъж" им отива...
Ах, да знам, че ги има поне!...
(Във живота не срещнах такива!)

Вдъхновението ми го няма вече, и думите изчезнаха дори. От вятъра на всичките проблеми изгубих май и себе си... не знам! Чувствам как пропада някъде даже и желанието за борба... Кънтят ушите ми под звуците на страшна истина, която пагубно попива в моята душа. Не знам... Отново стигам до там... да избирам себе си или другите, а изборът безмилостно тежи... Всеки път избирам един и същи път, по който да вървя... май сега ще тръгна в друга посока!!! ТОЗИ ПЪТ ЩЕ СЛЕДВАМ СЕБЕ СИ... Този път ще вървя по пътя търсейки къде съм се изгубила!!!
Ан...

А душата му е толкова богата и всеобхватна, че може да побере всяко чувство на този свят и да го изживее така, както никой друг, или поне никой, който аз съм срещала до този момент не би могъл... Ето за това търся смисъл в него, смисъл, който никой друг не може да ми даде... Копнея за силата му, за усещането му към прекрасното, искам да бъда свидетел на това, колко крехки и неутолими са сетивата му за красивото!!! Искам да взема, колкото се може повече от него, а също и да дам... и след това тихичко да си отида, защото не може с него... знам!!!
Ан...

Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
... Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.

!!!!!!

"...Докосваха ме толкова ръце, и много устни пиха сладостта ми, убиха в мене малкото дете, но не родиха те женствеността ми. Раздавах се без сметка и без лихва, а не получих нищичко в замяна, че мъжката любов тъй бързо стихва, а моята душа е тъй голяма. А никой мъж дори не ми доказа, че ме обича както заслужавам, и никой мъж дори не забеляза, че малко тъжна винаги оставам..."

Зорница Петровска

Измъчваше ме един- единствен въпрос : Къде бях?
По средата между световете ни (моят и твоят..)

На нов път ли бях или сред руините на някогашната ни нужда един от друг....

Истината....

Истината е, Голямо бяло момиче, че полагам доста усилия да предпазвам света от себе си.Теб обаче явно не успях. И това не е някаква фукня, а тъжна равносметка…

 

Ваня Щерева

....

"Оттук нататък всеки ден ще те забравям.
Това ще бъде дълъг и метастазен процес.
Това ще бъде до последния ми Пирогов.
До последната ми диагноза.
Това ще бъде неотменна част от жизнените ми функции.
... Това ще бъде дълбоко в четката ми за зъби.
В лявото ми полукълбо.
Във всичките ми бъбреци и функции.
Аз - който исках да бъда импресарио на миглите ти.
Аз - който направих всичките си
творчески планове около трептенето им.
Аз, който ги разказвах пред сорбоните. Аз,
който затворих всички светове в очертанията ти...
Сега изобщо на кой свят съм..."-
Елин Рахнев

От "Парченцата..."

Мисля как ми е по-лесно да си тръгвам, докато е още хубаво. И не горчи. Преди агонията, предшестваща всеки край. Предпочитам да помня последния комплимент, ръка на коляното ми, смях, развита теория, подарък, блясък в очите, целувка…. Не тишината, премрежения поглед, недоизказаното, болката, която те обхваща докато човека си тръгва и не ти остава нищо друго освен да наблюдаваш как разстоянието между вас- и физическото, и онова другото, става все по-голямо, и по-голямо, и по-голямо…
Но да си тръгваш докато е още хубаво, е трудно. Всеки път си казваш “още малко” , само още една среща, само още една целувка, само още една вечер, само още веднъж да започнем деня си заедно… И това “още малко” стои като заплаха, която те дебне при всяко ново позвъняване. Какво ако пропуснеш правилния момент? Какво ако днес е краят? Ако няма повече целувки, ако всеки кърши ръце в двата края на стаята, ако всяка дума оставя усещане за болка, ако започнем да си разменяме клишета, запътили се към отделни стаи, ако….

 http://apieceofme.wordpress.com/page/4/

А музиката е от мен:  http://www.youtube.com/watch?v=Pfk7LIb9CWQ

♥

"Пияна си. Усмихната мълчиш.
Обичам те след много питиета.
Почти април е. Цялата блестиш.
Ела да ти оправя колието."

Д. Банев

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълг...а вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

...така е на война...

След първата любов остава болката.
След втората - неизживяна младост.
След третата - това любов ли е?
Четвъртата е пищна като залез.

След първия приятел - вик и спазъм.
... След втория - езикът е по-точен.
След третия приятел - виц, сарказъм,
четвъртият е реплика... и точка.

След първата ни вяра - просто нищо.
След втората - и нищото е нещо.
След третата сме вече на равнище,
четвъртата е празнично усещане.

След първата ни смърт - военна музика.
След втората - врата, ритник и пътни.
След третата сме малко нещо гузни,
от явното предимство на безсмъртните.

От първия живот не се оплакваме.
Вторият е малко нанагоре.
Третият е мъчното очакване
в четвъртия да бъдем хора.

Във първата война си новобранец.
Във втората - герой, или предател.
Третата война е просто рана.
Останалото е признателност.

Но винаги така е на война
- ще избереш едно от двете
- да те убива вечната вина,
или да възкръснеш в цвете.

Александър Бурмов