Нямам време за мисли и самоубеждения , че всичко е ОК. Връщам непрекъснато лентата и превъртам отново и отново всеки детайл в главата си. Търся в себе си вината за това, че един мъж не поиска (не можа, пропусна, забрави) да ме заобича. И как така.. Ама защо така..Какво не направих....Кое не разбрах...
И всъщност няма абсолютно никакво значение колко нови прически ще си направя. Колко коктейла ще изпия с момичетата или колко прекрасни вечери ще прекарам с мъже (от онзи тип дето познават тялото ми, но остават в страни от душата ми). НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ..
Нищо не може да излекува горчивия вкус, който той остави.. Единственото всъщност, което ми остави...

Има ли я...

                 За пореден път го гледах. Филм на въпроси.. 

                                            Има ли я.. 

                     Любовта до край.. Любовта до края...

Big girl

Всъщност е толкова просто и логично.. няма да ме потърсиш.. нито пък аз теб.  И няма виновни..
без упреци, без обвинения... Не се получи и толкова.. Дай да не си разваляме хубавото.. Добре, че вече съм голямо момиче и се научих да не чакам...  Ако се срещна някъде сега, бих се поздравила.. Че успях, че се научих... А сърцето... и то ще се научи.. някога.. Аз ще му помогна.....

Дамян Дамянов

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени -
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках... Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам... Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него - кълбо
жици, жици... Контактът - изваден...

Някой влезе в душата ми без да попита и помоли да бъде обичан.Толкова дълго вече бях ничия, че не исках да гледам в очите му. Имах обич за даванe...имах нежност и ласка, имах сила света да обърна за някого...

Той потъна в мен, после щастлив си отиде. Пак съм ничия,само  че празна............

Колко ли отдавна съм те чакала...
Колко пъти с теб съм се разминала...
Може би веднъж дори съм плакала,

че не си дошъл... че не съм те имала...

През прозореца на стаята (или на душата ми)

От както се помня, есента ме е натъжавала.. Когато бях дете я мразех, защото дъжда разваляше играта.... Сега ми създава усещането за слабост.. Тъжно е.. имам чувството, че животът не само отвън, а и в самата мен изчезва.. И седя на прозореца и пиша... Прехвърлям в ума си спомените и малкото останала топлина от лятото..   опитвам се да ги запомня и запазя..И се надявам, че ако не вечно, ще останат да ме топлят поне една зима. 

Сега спирам, за да потъна в сумрака на четирите стени.. с чаша вино.. с чаша тъга...

Защото така искам....

Всеки ден ще си тръгвам от теб. Ще изчезвам изведнъж. Като ураган.
Защото така искам.Но не се страхувай. Аз ще се връщам.Защото така искам.А ти продължавай са стоиш далеч от мен. Аз ще те намеря, когато поискам.Продължавай да мислиш, че ти контролираш сърцето си. Продължавай да се заблуждаваш, че ти контролираш чувства...та ми.Защото така искам.Но никога не забравяй, че аз съм лъвът. А ти си моята плячка. Поредната ми жертва.Защото така искам.Помни, че лъвът убива, когато е гладен.Защото така искам.Помни, че ще те преследвам само ако бягаш от мен.Защото така искам.Иначе просто ще изгубя интерес и ще те подмина. Докато се разминаваме само ще те погледна надменно.Защото така искам.И не ме предизвиквай. Не знаеш на какво е способен един лъв.Само ще замахна с лапа и ще те отстраня от пътя си.Защото така искам.Аз съм по-смела от всичките ти жени събрани накуп. Двойно по-горда.И не ми казвай, че не мога да си го позволя. Мога да правя каквото реша – мога да те накарам да ревнуваш до полуда; и да ме обичаш до полуда; мога да разбия сърцето ти и да стъпча парченцата, останали от него; мога да те накарам да забравиш миналото си.Но не искам.
Защото те обичам.
Защото така искам.

Last dance...

Господи,какъв танц!
Плътно прегърнати,а не се докосваха.
Отдалечени,а бяха едно тяло... Тя
плачеше без сълзи,а усмивката
не слизаше от лицето й... Той я гледаше
... обезумял от нещо ... Очите му
я галеха,тя плуваше - бяла - в ръцете му,
те си казваха мълчаливо нещо много важно,
нещо съдбоносно,
което ние се мъчехме да разберем...
Бяхме сигурни,
че това е първата им любовна вечер.

А всъщност
те се разделяха...

Той..

Eто за това си мечтая. За време да ме познава. Време да ме усеща. И време да ме обича.
И още нещо... Някога да ме почувства именно така. Цялата. Сякаш съм единственото нещо, от което има нужда, за да бъде. Той.



От прекрасния блог на Мария Василева..

Морето в очите ти ...

 Искам спомена за това лято никога, никога да не избледнее... Искам да го запомня така.. Лято на срещи, лято на обич, дъх на ягодово дайкири и на среща и раздяла с една от големите ми любови в живота - морето. Морето...Морето и ти... Морето и аз.. Морето и ти.. Морето в очите ти..
 Затварям очите си и съм там. И знам, че е за последно.. Сърцето ми го прошепна. И аз понеже съм голямо момиче, този път го послушах.. защото вече знам, че сърцата не лъжат.. Затова поех всяко твое движение, всеки твой поглед.. взех ги и ги натиках дълбоко в душата си за да напомнят понякога с меланхоличен ревматизъм за онова хубавото, не-случило се щастие в живота ми.. Ти и морето.. друго не ми трябваше.. И тази нощ, когато юли беше толкова прекрасен.. Бях аз, беше и ти.. 
И сега мога само да пиша.. За това как те усещах, а понякога... и ти мен.. И запечатвам.. Запечтвам спомени, дъх на море, дайкири и морето в нечии очи... Запечавам ги и ги давам на онова там в ляво на гърдите да ги пази.. И затварям страница.. Затварям мечта..

ЗДРАВЕЙ, СЕПТЕМВРИ! 

Широко затворени очи...

Очите ми ме молеха да спра да гледам..очите ми твърдяха..
че съм луда.
Луда,за да ги карам да се взират и да те търся,там..
Там,където отдавна не си
и няма да те има..
... Очите ми ми кзваха,че са те виждали и дРуГ пЪт.Че те познават много преди мен и знаят
как бързо се променяш..
И изчезваш..
И няма смисъл..
Няма смисъл..
насила да ги карам да търсят..
във теб това,което нямаш,но което щях да видя.
Не ги послушах и ги държах отоворени,
Когато ги затворих,беше късно...
Защото бях те пуснала вътре в себе си
и всички ми думи и желания...
бяха приели
формата на твоите движения...
Сега,
докато те изтръгвам от сърцето си,
си мисля-
не е ли смешно това
че докато гледах с отворени очи,не забелязах нищо..
и трябваше да ги затворя,
за да видя...