?!?

Искам да пуша по-малко и да се смея повече. Искам съботите, които се очертават хубави на сутринта да не завършват със счупени чаши и грубо разминаване на вратите на апартамента, който от едно известно време се опитваме да направим уютен. В последно време топлината не ни се получава. Минали са едва четири месеца. Крием се зад свръх модерните си телефони като зад щитове. Никой не напада. Светлината в стаята е следвоенна.
"Изглеждате уплашена, имате ли нужда от помощ" и "Прекалено млада и хубава сте, за да бъдете толкова тъжна" казано от непознат, е шамар, който умишлено отказвах сама да си ударя.
"Понякога не те разбирам" ми казва, а аз мълчаливо питам разбирал и познавал ли ме е някога въобще. Някой отгоре ми се подиграва на темата не-се-е-родил-този-който-да-ми-нахрани-душата. Сигурна съм.

Не любовта е сложна. Хората са сложни.

Толкова по темата.

War

Същата битка, на същия фронт, само участниците са малко по-различни. Доброволно съм изпъчила гърди, за да бъда пронизана и то така, че да засегнат мускула в ляво. Без излишно дуелиране и без заблуди за противника.

Общо взето в битката за любовта- нищо ново. Раните са същите - (полу)смъртоносни. Лекарските екипи няма да стигнат навреме. И от реанимация няма нужда. И смисъл.

За последно, казвам си, си позволявам да изпускам приемането на вещества, подсилващи сърдечната система. Диагностика на души правят ли някъде?

На мястото до мен

Тръгвам си със свито сърце. С малко въпроси и без багажа на очакванията. Неговия часовник нося на лявата си ръка в знак на принадлежност към нещо, което взе да се размива пред очите ми. Нещото, което носи името НИЕ и което сме превърнали в СКОРОЩЕСИКУПИМСПАЛНЯ.

Странни сме да крачим хванати за ръка, когато той говори за себе си, а моите очи са пълни. А всеки ни вижда като двойка. Мъчно ми е, че изпуска ръката ми и се налага да гледаме филми отделно. Мъчно ми е, че половината от спалнята ми седи празна, защото той е зает да подрежда уж нашият свят. Трябва ми тук, сега, на кожа-под-пръстите-ми разстояние.

P.S. Ако непрекъснато ми се налага да се  боря за вниманитето ти, скоро със сигурност няма да имам потребност от него.

16.02.2013

За пръв път от години няма да изправя косата си. Слагам накъсаните дънки и маратонките и изчезвам. Без токчета и грим. Без телефон и интернет. Със злокобно подпухнали клепачи.

Момичето с безобразно неподредените къдрици хваща следващия възможен автобус.
Казвам си, че колкото повече увеличавам разстоянието между нас, толкова по- бързо ще намеря баланса, който изгубих точно, когато най-много ми беше нужен.*

*Дано си повярвам..

Не се побирам в спомена за болка.

Не диря власт над теб,

ни състрадание.

Бих искала да мога да те стопля,

без за това да търся оправдание.

Бих искала да зная как живееш

и спориш ли със себе си до лудост,

тъй както аз, когато ме владее

обсебващата мисъл, че те губя.

Обсебването е добра причина

за писане на пиперливи стихове.

Но стигат ли ни думите, кажи ми,

да бъдат дълбина, в която дишаме.

Не е ли тъжно – как изтича времето,

без да успеем да се видим истински

отвъд детинската ми неувереност

и твоя глад за нежност,

глад на скитник...

Отдавна искам да те питам:
знаеш ли

как оцелява чувството за близост.

Дълбае самотата ни, дълбае ни,

в душите ни отхвърля всяка низост

и търси светлина, за да поникне,

и търси образ, който да приеме...

Не е ли страшно - няма как да викна,

гласът ми бавно се превръща в бреме...

И този стих е стръкче тишина,

все още не ранено с подозрения.

Прости ми, още пазя къс дъга

и чакам да го споделя със тебе.

Бистра Миланова

Слънчево :)

Принципно не обичам неделите. Сиви са.Скучни.Меланхолични.
В последно време, обаче, ги преоткривам. Обичам слънчева София. Обичам я заедно със слънчевите хора. Обичам да се смея с приятелите си- виско, истински, по детски.
Обичам сергийките с мартеници и пролетни цветя. Обичам да ми е спокойно и щастливо.
Обичам да намирам отново изгубеното си пролетно настроение, което за последно видях да се смее силно и да бере кокичета.

Най- много обичам онези недели, обаче, след които усещам онова надигащо се чувство, че освобождавам бавно и безболезнено една обсесия. Че съм почти неболяща там, където съм скрила името му.
Обичам неделите, в които поемам дълбоко въздух и заспивам с усещането, че въпреки всички минали (не)случки, всичко е съвсем , съвсем наред!


"Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва."

Петя Дубарова

Few years ago

Днес прочетох една статия за „Чантичките за бързо реагиране”
Замислих се за това, колко необходими са всъщност... Естествено, не са пълни са хапчета против болка  или някой обезболяващ мехлем – сори, ама до пенсия има време. В моята има далеч по-важни неща – чифт чисто бельо, четка, паста за зъби, крем, лосион... все такива необходими неща, измислени най-вероятно от същия този мил човечец измислил мъжа от типа НЕ- ЗНАМ-ДАЛИ-МИ-Е-ГАДЖЕ...
Съгласна съм.. всичко е ОК. Е да де,ама кой по-точно ще ми каже дали моята четка за зъби има място до неговата. За това има чантичка за бързо реагиране. И за това си я нося.. Днес, утре, другата седмица, другия месец. И да, може би секса е супер, но май само в това се изчерпва понятието НАС. И на втория месец, когато чантичката ми малко се е протъркала от носене,  може би ще реша да да я оставя там, защото нещата в нея все пак са ми нужни. ДА, аз НЕ ставам с перфкетно оформена коса като след сешоар, аз не съм гримирана идеално (гримирана съм де, но грима е някъде далеч от лицето ми – на възглавницата например) .
Решавам и оставям нещо , което уж съм забравила. И няма, НЯМА по кофти ситуация. Особено, когато господин НЕ- ЗНАМ-ДАЛИ-МИ-Е-ГАДЖЕ ми се обади и ми каже „Бейби, май си забравила сешоара си у нас”. Което в превод по-скоро значи „Натрапнице, ама ти какво си въобрази”.
Вариант втори – не казва нищо. И аз си мисля, че всичко е ОК. Е да де, ама той не казва нищо не само за това, а и по принцип. Той спира да казва, спира да звъни и добавя моя сешоьр към може би колекцията от събрани във времето вещи на жени , на които също е бил НЕ- ЗНАМ-ДАЛИ-МИ-Е-ГАДЖЕ.

Дали ще успея поне сешоара да си взема.. Да беееее, успех! Хей ама аз обичам тази вещ и ВСЕ ПАК СИ Е МОЯ... Ще съм благодарна на поне един смс , с който да ме информираш дали мога да си го взема.
Смс-а ще ти го платя, определено струва по-малко от сешоара ми.....