В последно време, обаче, ги преоткривам. Обичам слънчева София. Обичам я заедно със слънчевите хора. Обичам да се смея с приятелите си- виско, истински, по детски.
Обичам сергийките с мартеници и пролетни цветя. Обичам да ми е спокойно и щастливо.
Обичам да намирам отново изгубеното си пролетно настроение, което за последно видях да се смее силно и да бере кокичета.
Най- много обичам онези недели, обаче, след които усещам онова надигащо се чувство, че освобождавам бавно и безболезнено една обсесия. Че съм почти неболяща там, където съм скрила името му.
Обичам неделите, в които поемам дълбоко въздух и заспивам с усещането, че въпреки всички минали (не)случки, всичко е съвсем , съвсем наред!
"Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва."
Петя Дубарова
Няма коментари:
Публикуване на коментар