Тръгвам си със свито сърце. С малко въпроси и без багажа на очакванията. Неговия часовник нося на лявата си ръка в знак на принадлежност към нещо, което взе да се размива пред очите ми. Нещото, което носи името НИЕ и което сме превърнали в СКОРОЩЕСИКУПИМСПАЛНЯ.
Странни сме да крачим хванати за ръка, когато той говори за себе си, а моите очи са пълни. А всеки ни вижда като двойка. Мъчно ми е, че изпуска ръката ми и се налага да гледаме филми отделно. Мъчно ми е, че половината от спалнята ми седи празна, защото той е зает да подрежда уж нашият свят. Трябва ми тук, сега, на кожа-под-пръстите-ми разстояние.
P.S. Ако непрекъснато ми се налага да се боря за вниманитето ти, скоро със сигурност няма да имам потребност от него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар