...........

"Спирам го. Спирам го. Спирам го!!!"
"Говориш така все едно е дрога някаква...?!"
"Ами любов е. То е същото. Или по-страшно."

Този път не от мен, а за мен :)

Днес един от най-важните за мен хора написа това за мен:

*унесох се в мисли пак за мене и за тебе... как лутаме се в безкрайни самоти, а после като че въздух да поемем изправяме за мъничко глави... другари и приятел съм срещала, но връзка като нашата не съм... ти моята душа си сродна и в мъките и в радостите та дори в това да можеш да усетиш, какво в главата ми се върти... обичам те другаче мое, обичам те с цялото си същество до тебе съм в добро и зло…*

Благодаря ти ! Благодаря, че те имам в живота си! Благодаря ти, че ме обичаш, когато аз самата не се обичам! Благодаря ти , че лекуваш всяка рана! Обичам те, сестричке !

Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
... но за което аз, уви, не зная.
Виновна съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И тази тук една съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...

 Дамян Дамянов

"С всеки изминал ден всеки от нас страда все по-силно за другия.Плачем един за друг вече години наред.Ала и тя като мен знае,че инак не може и да бъде.Нашето най-силно доказателство за любовта ни бе никога повече да не се виждаме."

 Ф.Бегбеде

Изчакване....

След първия път, в който те видях, започнах да те чакам... Всеки път те чаках.. Не помня колко беше най-дългия период, в който съм те чакала – може би около 3 месеца.  През първия месец ми липсваше. През втория ми липсваще още повече. На третия се задушавах от липса.

Но пък май досега всяко чакане си заслужаваше. Ти идваше, после аз идвах.. и всеки път си стурваше...

Не знам кое обаче ме плаши сега. Не знам дали сегашното чакане ще си струва. Тези неща променят ли се във времето или щом се АЗ и ТИ можем да разчитаме на това, че винаги ще си оправдаваме взаимно чакането ? Май не съм много сигурна.  Вярно е, че близкото уморява, но пък прекалено далечното не прави ли същото? Спомените си остават, но усещането в душите ни (както нас самите) е много далечно. А коя ли е тази душа, която трепери непрекъснато, независимо от времето, хората, разстоянието.? Ще кажеш „Моята”, „Твоята”.... Не забравяй, моля те, че и ние сме като другите и не сме много по-различни. Докато се търсиме и чакаме (искаме, не искаме) душата се пълни с други емоции. Ти си си ти със своето място в душата ми , надявам се и аз съм останала АЗ със специално място на твоето ЛЯВО.

Липсваш ми! Дано си оправдаем чакането и този път!

аз съм...

аз съм от онези момичета, които
допускат хора в сърцата си
и искат като са там, да е както трябва-
с много любов и малко въпроси,
с едно чувство на цялост и спокойствие.
аз съм от онези момичета, които
като се влюбят-
обичат.
и това се вижда.
момичета, които остават.
въпреки всички „но“-та и „не“-та.
момичета, които сбъдват-
себе си, света, любовта.
а ти си от онези момчета, които
… ги няма.

Oт прекрасната Мария...
http://apieceofme.wordpress.com/page/8/