Не се побирам в спомена за болка.

Не диря власт над теб,

ни състрадание.

Бих искала да мога да те стопля,

без за това да търся оправдание.

Бих искала да зная как живееш

и спориш ли със себе си до лудост,

тъй както аз, когато ме владее

обсебващата мисъл, че те губя.

Обсебването е добра причина

за писане на пиперливи стихове.

Но стигат ли ни думите, кажи ми,

да бъдат дълбина, в която дишаме.

Не е ли тъжно – как изтича времето,

без да успеем да се видим истински

отвъд детинската ми неувереност

и твоя глад за нежност,

глад на скитник...

Отдавна искам да те питам:
знаеш ли

как оцелява чувството за близост.

Дълбае самотата ни, дълбае ни,

в душите ни отхвърля всяка низост

и търси светлина, за да поникне,

и търси образ, който да приеме...

Не е ли страшно - няма как да викна,

гласът ми бавно се превръща в бреме...

И този стих е стръкче тишина,

все още не ранено с подозрения.

Прости ми, още пазя къс дъга

и чакам да го споделя със тебе.

Бистра Миланова

Слънчево :)

Принципно не обичам неделите. Сиви са.Скучни.Меланхолични.
В последно време, обаче, ги преоткривам. Обичам слънчева София. Обичам я заедно със слънчевите хора. Обичам да се смея с приятелите си- виско, истински, по детски.
Обичам сергийките с мартеници и пролетни цветя. Обичам да ми е спокойно и щастливо.
Обичам да намирам отново изгубеното си пролетно настроение, което за последно видях да се смее силно и да бере кокичета.

Най- много обичам онези недели, обаче, след които усещам онова надигащо се чувство, че освобождавам бавно и безболезнено една обсесия. Че съм почти неболяща там, където съм скрила името му.
Обичам неделите, в които поемам дълбоко въздух и заспивам с усещането, че въпреки всички минали (не)случки, всичко е съвсем , съвсем наред!


"Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва."

Петя Дубарова