Черно. Прашно. Безвъздушно.Мисля си, че страдам от амнезия.
Наблюдавам си света бездушно
и правя жалък опит за поезия.
А тя, поезията, в ъгъла се сви.
Не диша, не говори, май умира.
Желаеше единствено да спи.
Сега света смъртта й аплодира...
Отивай си, приятелко. Това е.
Отдавна никому не си потребна.
Не. Не е тъжно. Просто край е.
Пръст и червеи. И ще изчезнеш.
И не. Не се страхувай да те няма.
Аз за туй се моля всеки ден.
Да се превърна просто в морска пяна.
И да не виждат. Но да чуват МЕН.
E.
